Суперкомандос

— Няма да ти се размине — каза неуверено той. — Дори да ме убиеш, наистина да ме убиеш, ще проверят последните презареждания и рано или късно ще стигнат до теб.

— Да, може дори да узнаят за неофициалната операция, която е претърпял носителят, преди да пристигна.

— Оная кучка. Ще я…

— Не си в позиция да заплашваш — кротко го предупредих аз. — Всъщност не си в позиция за каквото и да било, освен да отговаряш на въпросите ми и да се надяваш, че ще ти повярвам. Кой ти каза да ми лепнеш етикет?

Настана тишина, нарушавана само от спортния коментар. Съливан унило гледаше настрани.

— Добре, ще те улесня. Отговаряй само с „да“ или „не“. При теб е дошла синтетична жена на име Треп. За пръв път ли имаше работа с нея?

— Не знам за какво говориш.

С умерен гняв го зашлевих през устата. Той се блъсна в стената на сепарето и шапката му отхвръкна. Разговорът на младежите с копринените костюми рязко секна, след това продължи много оживено, щом им хвърлих кос поглед. Двете стари жени вдървено станаха от масата и се отправиха към задния изход. Дебелакът дори не откъсна очи от порното. Приведох се над масата.

— Съливан, не приемаш разговора с необходимия ентусиазъм. Много държа да знам на кого си ме продал. Няма да те оставя на мира, само защото имаш някакви закърнели скрупули относно тайната на клиента. Повярвай ми, не са ти платили достатъчно, за да мълчиш пред мен.

Съливан се облегна назад и изтри струйка кръв от ъгълчето на устните си. Дори направи опит да се усмихне мрачно.

— Мислиш ли, че досега не са ме заплашвали, Ковач?

Огледах ръката, с която го бях ударил.

— Мисля, че имаш много оскъдно познанство с насилието и това е сериозен недостатък. Давам ти шанс да ми кажеш още сега каквото искам да знам. След това отиваме на място с добра звукоизолация. Е, от чие име идваше Треп?

— Ти си тъп бияч, Ковач. Просто един…

Замахнах през масата и го ударих с юмрук в лявото око. Ударът бе по-тих от плесницата. Съливан изпъшка смаяно, отхвръкна назад и се сви на седалката. Нещо студено се надигаше в мен, нещо родено на подсъдимата скамейка в Нова Пеща и закалено от дългите години на сблъсъци с безсмислена жестокост. Надявах се Съливан да не е толкова печен, колкото се представяше. Отново приведох глава към него.

— Ти го каза, Съливан. Аз съм бияч. Не почтен престъпник като теб. Не съм нито Мат, нито бизнесмен. Нямам нито делови интереси, нито връзки или скъпо платена репутация. Аз съм си аз, а ти стоиш на пътя ми. Затова да започнем отново. Кой изпрати Треп?

— Той не знае, Ковач. Губиш си времето.

Женският глас беше звънък и весел. Долетя откъм вратата, където стоеше посетителка с ръце в джобовете на дългия си черен шлифер. Беше бледа и стройна, с късо подстригана черна коса и нещо в стойката й подсказваше добро владеене на бойните изкуства. Под шлифера носеше сива плетена туника, която изглеждаше бронирана, и панталони със същия цвят, подпъхнати в ниски ботуши. На лявото й ухо висеше обица с формата на бракуван електроден кабел. Не видях придружители.

Бавно отпуснах филипса, който бе изникнал в ръката ми като по магия. Тя прие това за знак да влезе спокойно в закусвалнята. Младежите с копринените костюми я следяха с очи, но жената се престори, че не ги забелязва. Когато стигна на около пет крачки от сепарето, тя ме изгледа въпросително и измъкна наполовина ръцете си от джобовете. Кимнах. Тя довърши движението, разкривайки празни длани и пръсти, отрупани с пръстени от черно стъкло.

— Треп?

— Позна. Ще разрешиш ли да седна?

Посочих с филипса отсрещната седалка, където Съливан притискаше окото си с две ръце.

— Ако успееш да убедиш своя съдружник да се измести. Само дръж ръце над масата.

Жената се усмихна и леко склони глава. Погледна Съливан, който вече се притискаше до стената, за да й стори място, и с изящно движение се настани до него, като държеше ръцете си настрани от тялото. Направи го тъй плавно, че обицата почти не трепна. Щом седна, тя притисна длани върху масата пред себе си.

— По-спокоен ли ще се чувстваш така?

— Става — казах аз и забелязах, че обицата и пръстените от черно стъкло са проява на също тъй черен хумор. През тях като на рентгенова снимка прозираха синкавите очертания на костите. Е, поне стилът на Треп почваше да ми харесва.

— Нищо не съм му казал — изпъшка Съливан.

— Ти и не знаеш нищо — хладно отвърна Треп. Дори не го бе погледнала. — Имаш късмет, че дойдох. Мистър Ковач не ми изглежда човек, склонен да приеме отговора „не знам“. Права ли съм?

— Какво искаш, Треп?

— Дойдох да помогна. — Чувайки тихо дрънчене, Треп се озърна. Към нас идваше сервитьор с поднос, върху който имаше чайник и две чашки. — Ти ли поръча това?

— Да. Заповядай, ако искаш.

— Благодаря. Много обичам чай. — Треп изчака сервитьора да остави поръчката, после се зае с чайника. — Съливан, искаш ли и ти? Хей, донесете още една чашка. Благодаря. Е, докъде бях стигнала?

— Че идваш да помогнеш — напомних натъртено аз.

— Да. — Треп отпи глътка зелен чай, после ме изгледа над ръба на чашата. — Точно така. Дойдох да изясня нещата. Разбираш ли, ти се мъчиш да изкопчиш сведения от Съливан, а той нищо не знае. Аз му бях свръзката. Ето ме. Разговаряй с мен.

Изгледах я спокойно.

— Миналата седмица те убих, Треп.

— Да, и аз така чух. — Треп остави чашката и огледа критично кокалчетата на пръстите си. — Разбира се, нищо не помня. Всъщност дори не те познавам, Ковач. Последното, което помня, е как легнах в резервоара преди около месец. По-нататък няма нищо. Онази „аз“, която си изпекъл в колата, е мъртва. Нямам нищо общо с нея. Тъй че дай да не се караме, а?

— Нямаш ли дистанционно съхранение, Треп?

Тя изсумтя презрително.

— Майтапиш ли се? И аз като теб си изкарвам парите с тежък труд, но не печеля чак толкова много. Пък и на кой му трябва онзи дистанционен боклук. Аз така разбирам нещата: издъниш ли се, трябва да си платиш. С теб се издъних, нали?

Отпих от чая и мислено разиграх битката в колата.

— Беше малко мудна. И малко небрежна.

— Да, небрежна. Ще трябва да го имам предвид. Така става, като прекалиш с изкуствените добавки. Пълно противоречие с принципите на дзен-будизма. Имам в Ню Йорк един сенсей 6, дето направо се вбесява от всичко това.

— Жалко — казах търпеливо аз. — Сега ще ми кажеш ли кой те изпрати?

— Хей, дори нещо повече. Поканен си на среща с Човека. — Тя видя изражението ми и кимна. — Да, Рей иска да разговаря с теб. Както миналия път, само че сега пътуването ще е доброволно. Изглежда, принудата не ти се отразява добре.

— А Кадмин? И той ли участва?

Треп въздъхна през зъби.

— Кадмин… е, в момента Кадмин май няма нищо общо. И дори ни създава известни затруднения. Но мисля, че и с тях ще се справим. Засега наистина не мога да ти кажа повече. — Тя стрелна страничен поглед към Съливан, който се бе окопитил и почваше да наостря уши. — По-добре да отидем другаде.

— Добре — кимнах аз. — Ще те последвам. Но дай да си изясним няколко основни правила. Първо, никакви виртуални разговори.

— За това вече те изпреварихме. — Треп допи чая и започна да се надига от масата. — Инструкциите ми са да те отведа право при Рей. В плът и кръв.

Сложих ръка върху нейната и тя застина.

— Второ. Никакви изненади. Ще ми казваш какво предстои много преди да е станало. Стане ли нещо неочаквано, пак ще разочароваш своя сенсей.

— Добре. Без изненади. — Треп се усмихна малко пресилено, от което реших, че не е свикнала да я хващат за ръката.

— Излизаме от ресторанта и хващаме такси. Имаш ли нещо против?

— Стига да е празно. — Пуснах я и тя продължи плавното си движение нагоре, като държеше ръце настрани. Извадих няколко ламинирани банкноти и ги хвърлих пред Съливан.

— Ти оставаш тук. Видя ли лицето ти на вратата, преди да сме заминали, ще го надупча. Чаят е за моя сметка.