Суперкомандос

Лейла Бегин спря и рязко се завъртя.

— Подигравате ли ми се, мистър Ковач?

Нещо в нейния поглед моментално прогони насмешката ми.

— Не, не се подигравам. Но съм прав, нали?

— Срещали ли сте Мириам Банкрофт?

— Да, за малко.

— И без съмнение я смятате за очарователна.

Неопределено свих рамене.

— Малко рязка понякога, но в общи линии да. Бих я нарекъл чаровна.

Бегин ме погледна в очите и изрече натъртено:

— Тя е луда.

После продължи напред. След секунда и аз я последвах.

— Лудостта вече не е ограничено понятие — казах аз предпазливо. — Чувал съм да я приписват на цели култури. Дори за мен са използвали тази дума на няколко пъти. В днешно време реалността е толкова гъвкава, че става трудно да разбереш кой има нормална връзка с нея и кой не. Би могло дори да се каже, че разликата губи смисъл.

— Мистър Ковач. — В гласа на жената сега прозвуча раздразнение. — Мириам Банкрофт ме нападна, когато бях бременна, и уби нероденото ми дете. Знаеше, че съм бременна. Стори го умишлено. Били ли сте бременен в седмия месец?

Поклатих глава.

— Не.

— Жалко. Би трябвало всеки да преживее това поне веднъж.

— Малко трудно ще се прокара по законодателен път.

Бегин ме стрелна с поглед.

— В този носител приличате на човек, който знае що е загуба. Но това е само отвън. Дали сте такъв, какъвто изглеждате, мистър Ковач? Познавате ли загубата? Говоря ви за безвъзвратна загуба. Запознат ли сте с нея?

— Мисля, че да — казах аз малко по-грубо, отколкото възнамерявах.

— В такъв случай разбирате моите чувства към Мириам Банкрофт. На Земята приставките се имплантират след раждането.

— И там, откъдето идвам, е същото.

— Аз загубих това дете. Никаква технология няма да ми го върне.

Не можех да преценя дали нарастващата вълна от чувства в гласа на Лейла Бегин е истинска или изиграна, но започвах да губя опора. Върнах се към началото.

— Това не дава на Мириам Банкрофт мотив да убие съпруга си.

— Разбира се, че й дава. — Бегин отново ме стрелна с поглед и на лицето й пак се появи горчива усмивка. — Аз не бях случайно явление в живота на Лорънс Банкрофт. Според вас как се запознахме?

— Доколкото знам, срещнали сте се в Окланд.

Усмивката прерасна в груб смях.

— Колко благовъзпитано! Да, несъмнено се срещнахме в Окланд. По-точно на едно място, наречено „месарницата“. Не е от най-реномираните. Лорънс си падаше по грубостите и униженията, мистър Ковач. Това го възбуждаше. Вършил го е десетилетия преди мен и не виждам причина да спре.

— Значи Мириам изведнъж решава, че й е писнало, и му слага отдушник на черепа?

— Способна е на това.

— Не се и съмнявам. — Теорията на Бегин беше цялата на дупки, досущ като заловен шарийски дезертьор, но нямах намерение да разкривам пред тази жена какво зная. — Надявам се, че вие не изпитвате някакви чувства към самия Банкрофт, били те добри или лоши.

Тя пак се усмихна.

— Аз бях проститутка, мистър Ковач. И то добра. Добрата проститутка изпитва каквото желае клиентът. За друго няма място.

— Нима твърдите, че можете да изключвате чувствата си просто така?

— Нима твърдите, че вие не можете? — отвърна тя.

— Добре, какво искаше да чувствате Лорънс Банкрофт?

Тя спря и бавно се обърна към мен. Стана ми неудобно, сякаш току-що я бях ударил. Унесено в спомена, лицето й бе застинало като маска.

— Животинска безпомощност — каза накрая тя. — А после безгранична благодарност. Спрях да ги изпитвам веднага щом той спря да ми плаща.

— А какво изпитвате сега?

— Сега? — Лейла Бегин се загледа към морето, сякаш сравняваше температурата на вятъра с онова, което бе вътре в нея. — Сега не изпитвам нищо, мистър Ковач.

— Съгласихте се да разговаряте с мен. Трябва да има причина.

Бегин пренебрежително махна с ръка.

— Лейтенантът ме помоли.

— Похвално чувство за граждански дълг.

Погледът на жената се върна към мен.

— Знаете ли какво стана, след като загубих детето?

— Чух, че са ви платили.

— Да. Грозно звучи, нали? Но така стана. Взех парите на Банкрофт и млъкнах. Бяха много пари. Но не забравих откъде идвам. Все още посещавам Окланд два-три пъти годишно. Познавам момичетата, които сега работят в „месарницата“. Лейтенант Ортега се ползва с добро име сред тях. Много от момичетата са й задължени. Да речем, че й се отплащам заради тях.

— И дори не си мислите за отмъщение към Мириам Банкрофт?

— Какво отмъщение? — Лейла Бегин пак се разсмя отсечено. — Давам ви сведения, защото лейтенантът ме помоли. Нищо не можете да сторите на Мириам Банкрофт. Тя е Мат. Недосегаема.

— Никой не е недосегаем. Дори Матовете.

Бегин ме изгледа печално.

— Не сте тукашен — каза тя. — Личи си.

Връзката с Бегин бе осъществена чрез карибски комуникационен брокер, а виртуалното време — осигурено от доставчик в Китайския квартал. Евтино, обясни ми по пътя Ортега, и навярно по-сигурно от много други комбинации. Когато Банкрофт търси дискретност, плаща половин милион за предпазни системи. Аз просто отивам там, където никой не подслушва.

Беше и много тясно. Сгушена между банка в стил на стара китайска пагода и запотената витрина на някакъв ресторант, фирмата разполагаше с твърде малко свободно пространство. До приемната се стигаше по стръмна метална стълбичка и тясно мостче, закачено под средното крило на пагодата. Щедро отпуснатите седем-осем квадратни метра тераса с под от разтопен пясък и евтин стъклен купол осигуряваха на бъдещите клиенти място за чакане, естествено осветление и две двойки седалки, които изглеждаха смъкнати от бракуван пътнически самолет. Встрани от седалките стара азиатка седеше зад цяла батарея секретарски приспособления, повечето от които изглеждаха изключени, и охраняваше стъпалата към вътрешността на сградата. Долу бе истински лабиринт от тесни коридори, претъпкани с кабели и тръби. Вратите на свързочните кабинки се редяха платно една до друга. За пестене на място електродните кресла бяха разпънати и вградени отвесно в стените. Отвсякъде ги ограждаха прашни, примигващи командни табла. Клиентът се пристягаше с ремъци към креслото, слагаше електродите и набираше върху подлакътниците кодовия номер, получен на влизане. После машината грабваше съзнанието му.

Завръщането от необятния хоризонт на открития плаж бе разтърсващо преживяване. Когато отворих очи и видях инструментите по таблото само на няколко сантиметра над главата си, за миг се пренесох обратно на Харлановия свят. Бях тринайсетгодишен и се събуждах в един виртуален клуб след първото си порнографско включване. Беше с долнопробно качество и две минути реално време ми осигуряваха час и половина в компанията на две хубавици с напомпани бюстове, чиито тела приличаха по-скоро на картинки от комикс, отколкото на реални жени. Обстановката включваше сладникав аромат, розови възглавници по пода, фалшиви кожи и високи прозорци, разкриващи доста мъглява гледка към нощен град. Когато тръгнах с младежките банди и взех да печеля повече, качеството се подобри, обстановката стана по-изискана, но едно не се променяше никога — мирисът на застояло и сърбежът от електроди по кожата, когато се събуждах в тесния ковчег.

— Ковач.

Примигах и посегнах към ремъците. Измъкнах се на една страна от кабинката и заварих Ортега да чака в коридора.

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че дрънка глупости. — Вдигнах ръка, за да предотвратя възраженията на Ортега. — Слушай, признавам, че Мириам Банкрофт внушава страх. Не споря. Но има поне петдесет причини да бъде извън подозрение. По дяволите, Ортега, та вие сте я проверявали с детектор на лъжата.

— Да, знам. — Ортега тръгна след мен по коридора. — Точно за това си мислех. Знаеш ли, тя сама предложи да мине проверка. Нали разбираш, за свидетелите така или иначе е задължително, но тя буквално настоя още щом пристигнах на местопрестъплението. Никакви сърцераздирателни сцени, дори сълза не пророни. Направо скочи в патрулната кола и поиска да й сложим кабелите.