-->

Суперкомандос

На нашем литературном портале можно бесплатно читать книгу Суперкомандос, Морган Ричард-- . Жанр: Научная фантастика. Онлайн библиотека дает возможность прочитать весь текст и даже без регистрации и СМС подтверждения на нашем литературном портале bazaknig.info.
Суперкомандос
Название: Суперкомандос
Дата добавления: 15 январь 2020
Количество просмотров: 187
Читать онлайн

Суперкомандос читать книгу онлайн

Суперкомандос - читать бесплатно онлайн , автор Морган Ричард
През 26 век човечеството се е разселило из галактиката, пренасяйки своите религиозни и расови различия. Често избухват малки, мръсни войни, но Протекторатът на ООН държи с желязна хватка новите светове чрез елитните си ударни части. Междувременно технологиите са дали онова, което религията не може да гарантира. Смъртта вече не е нищо повече от дребно неудобство, стига да можеш да платиш за ново тяло. Емисарът на ООН Такеши Ковач е бил убиван и друг път, но последната му смърт е особено жестока… А това е само началото на по-сериозните му проблеми!

Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала

1 ... 46 47 48 49 50 51 52 53 54 ... 107 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:

— Мислиш ли, че е подплашен?

— Донякъде.

— Аха. — Тя ме погледна любопитно. — Казвай сега какво, по дяволите, е ретро-асоциативно съучастие на трето лице?

— Нямам представа. Измислих си го.

Веждите й подскочиха.

— Без майтап?

— Повярва ми, а? Знаеш ли, докато го казвах, можеше да ме сложиш върху детектор на лъжата. Щях да убедя и него. Елементарни емисарски трикове. Естествено, Ръдърфорд ще разбере веднага, щом провери, но лъжата вече си свърши работата.

— А именно?

— Да осигури арената. Чрез лъжите изкарваш противника от равновесие. Все едно го караш да се бие на непозната територия. Ръдърфорд беше стреснат, но се усмихна, когато му казах, че Кадмин е готов да пропее заради тази глупост. — Аз се загледах през предното стъкло към сградата над нас и продължих да сглобявам откъслечните интуитивни усещания в логична мисъл. — Беше адски облекчен, когато го казах. При нормални условия едва ли би се издал чак дотам, но блъфът го уплаши и му трябваше спасителната опора — фактът, че знае нещо повече от мен. А това означава, че знае друга причина Кадмин да промени поведението си. Той знае истинската причина.

Ортега изръмжа одобрително.

— Браво, Ковач. Трябвало е да станеш ченге. Забеляза ли как реагира, когато му съобщих добрата новина за признанието на Кадмин? Изобщо не се изненада.

— Да. Очакваше го. Или нещо подобно.

— Именно. — Тя помълча. — Наистина ли с това си изкарваше хляба?

— Понякога. Дипломатически мисии или работа под прикритие. Не беше…

Замълчах, защото тя ме смушка в ребрата. По екрана като синкави огнени змии пълзяха поредици кодови знаци.

— Започва се. Едновременна връзка. Сигурно го върши виртуално, за да пести време. Една, две, три… тази тук с Ню Йорк, сигурно за да уведоми шефовете и… хоп-па!

Екранът припламна и веднага изгасна.

— Откриха го — казах аз.

— Да. Линията с Ню Йорк сигурно има почистващ детектор.

— Или някоя от другите линии.

— Аха. — Ортега върна информацията назад и се вгледа в кодовете. — И трите връзки са осъществени доста дискретно. Ще ни трябва време, за да открием кого е търсил. Гладен ли си?

Не е редно един емисар ветеран да си признава, че изпитва носталгия. Ако обучението не я е смазало от самото начало, дългите години прехвърляне от носител в носител из целия Протекторат би трябвало да те излекуват. Емисарите са поданици на тайнствената държава Тук и Сега, която ревниво не признава двойно гражданство. Миналото има значение само под форма на данни.

И все пак аз изпитах носталгия, когато минахме покрай кухнята на „Летящата риба“ и отвътре ме лъхна ароматът на сосове, които бях опитал за последен път в Милспорт. Терияки, пържена темпура и едва доловим дъх на месо. За миг постоях обгърнат в тях и си спомнях онези времена. Спомних си бара, където се бяхме укрили със Сара, докато стихне шумотевицата след удара в „Джемини Байосис“. Гледахме ту новините, ту телефона със строшен екран в ъгъла, който трябваше всеки момент да позвъни. Спомних си запотените прозорци и мълчаливите рибари около масите.

Спомних си облепените с пеперуди книжни фенери пред кръчмата на Ватанабе в Нова Пеща. Петък вечер, по хлапашката ми кожа се стича пот от влажния южен вятър откъм джунглата, а аз гледам с лъснали от тетрамета очи към едно от големите огледала. Разговорът е евтино развлечение, по-евтино от пиенето или големите паници суфле. Говорим си за големи печалби, за връзки с якудза 3, за пътуване на север и по-далече, за нови носители и нови светове. Старият Ватанабе седи на терасата с нас, слуша внимателно, но не коментира. Само си пуши лулата и от време на време поглежда в огледалото към собствените си европейски черти — винаги с лека изненада, както ми се струва.

Той никога не ни каза как се е сдобил с този носител, както и никога не отрече, нито пък потвърди слуховете за подвизите му в космическата пехота, в Мемориалната квелистка бригада, в Емисарския корпус и къде ли не още. Веднъж един по-голям член на бандата ни разправи как видял Ватанабе да застава срещу цяла тълпа Седемпроцентни ангели само с лулата в ръцете си. Друг път някакво хлапе от блатните села измъкна мъгливи новинарски кадри, за които твърдеше, че били още от Заселническите войни. Записът беше двуизмерен, заснет набързо, преди щурмовата група да тръгне в атака, но интервюираният сержант се казваше И. Ватанабе и като видяхме как накланя глава да изслуша въпроса, всички дружно изревахме пред екрана. От друга страна, името Ватанабе се срещаше доста често, а онзи, дето разправяше за боя с Ангелите, много обичаше да разказва и друга история — как спал с едно от най-богатите момичета на Харлановия свят и ние изобщо не му вярвахме.

В една от редките вечери, когато бях съвършено трезвен и сам при Ватанабе, преглътнах юношеската си гордост и помолих стареца за съвет. Вече няколко седмици четях рекламните материали за въоръжените сили на ООН и се нуждаех някой да ме побутне в едната посока или в другата.

Ватанабе само ми се усмихна около мундщука на лулата.

— Значи да те посъветвам? — попита той. — Да споделя с теб мъдростта, която ме е довела дотук?

Огледахме едновременно малката кръчма и нивите зад терасата.

— Ами… да.

— Ами… не — отсече той и отново засмука лулата.

— Ковач!

Примигах и открих, че Ортега любопитно наднича в очите ми.

— Има ли нещо, което трябва да знам?

Усмихнах се леко и хвърлих поглед към лъскавия кухненски тезгях.

— Всъщност не.

Тя ме разбра погрешно.

— Готвят добре, уверявам те.

— Ами тогава да си поръчаме.

Тя ме поведе към една от палубите на ресторанта. Вече ми бе разказала, че „Летящата риба“ бил някога въздушен миночистач, после го купил някакъв океанографски институт. Днес институтът беше закрит или преместен и крайбрежната му сграда пустееше, но предприемчиви хора бяха превърнали дирижабъла в летящ ресторант, привързан над петстотин метра над порутеното здание. От време на време въжетата плавно го издърпваха към земята, за да слязат наситените клиенти и да се качат нови. Когато пристигнахме, около хангара се виеше дълга опашка, но Ортега размаха значката и когато дирижабълът слезе през отворения покрив, ние първи се качихме на борда.

Седнах с кръстосани крака върху възглавничките около масата, която бе закрепена за корпуса с дълга метална тръба, така че изобщо не докоснах палубата. Около площадката трептеше едва доловимо сияние на силов екран, който поддържаше нормална температура, а поривистия вятър свеждаше до приятен полъх. Шестоъгълният решетъчен под разкриваше почти идеална гледка покрай възглавниците към морето далече под нас. Размърдах се малко смутено. Никога не съм обичал високото.

— Използвали го за наблюдения на китове и тъй нататък — каза Ортега, като размаха ръка към корпуса. — По онова време не можели да си позволят сателитно време. Естествено, след Деня на разбирателството китовете изведнъж станали златна мина за всеки, който можел да разговаря с тях. Знаеш ли, те ни разказаха за марсианците почти толкова, колкото узнахме от четири века разкопки на Марс. Господи, те ги помнят как са идвали тук. Наследствена памет, разбира се. — Тя помълча, после добави ни в клин, ни в ръкав: — Родена съм на Деня на разбирателството.

— Наистина ли?

— Да, на девети януари. Нарекли ме Кристин на името на някаква австралийска изследователка от първия преводачески екип.

— Много мило.

Тя изведнъж осъзна с кого говори в действителност. Сви рамене.

— Когато си хлапе, виждаш нещата по друг начин. Исках да се казвам Мария.

— Често ли идваш тук?

— Не. Но предположих, че всеки от Харлановия свят би го харесал.

— Правилно.

Сервитьорът дойде и изписа менюто във въздуха между нас с холографско фенерче. Хвърлих един поглед и избрах напосоки някакво вегетарианско суфле.

1 ... 46 47 48 49 50 51 52 53 54 ... 107 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:
Комментариев (0)
название