МеждуСвят

— И защо това да е мой проблем, Едуард?

Точно такъв си спомнях господин Димас. Почувствах облекчение и преди да се замисля, вече бях отворил уста.

— Прав е, Тед. Но пък като не те допуснат на пътя, правят услуга на обществото. Ти си сигурна катастрофа за поне пет коли.

Той се обърна към мен и аз се надявах, че няма да ме удари пред учителя. Тед Ръсел обича да удря по-дребни от него хора, а това е една голяма част от училищното население. Вдигна ръка — и тогава ме видя.

Спря със замръзнала във въздуха ръка и пророни, блед като призрак:

— Божичко, не ме наказвай! — и се разплака. После изтича от стаята. И аз тичах така преди малко. „На това му се вика да тичаш с всички сили, за да спасиш живота си“, помислих аз.

Погледнах господин Димас. Той отвърна на погледа ми, после закачи с крак един близък стол и го придърпа към мен.

— Сядай! Наведи глава и дишай бавно!

Направих го и слава богу, защото светът — или поне кабинетът му — беше започнал да се люлее. След минутка всичко се успокои и аз вдигнах глава. Господин Димас ме гледаше.

Излезе от стаята и се върна след секунди с чаша.

— Пий!

Изпих водата. Помогна ми. Малко.

— Доскоро мислех, че имам странен ден. Сега вече е някъде отвъд шантавото. Можете ли да ми обясните поне нещо?

Той кимна.

— Да, мога да обясня една малка част. Поне реакцията на Едуард. И моята. Джоуи Харкър се удави миналата година при водопадите на Гранд ривър.

Сграбчих разумното си съзнание и се вкопчих в него с две ръце.

— Не се удавих — обясних на учителя. — Бях сериозно пораздрусан, направиха ми пет шева на крака и татко каза, че това ще ми даде урок, който никога няма да забравя и че да се спусна по водопадите в бъчва е най, ама най-глупавото нещо, което съм правил, а аз му казах, че нямаше да го направя, ако Тед не беше казал, че съм пъзльо…

— Удави се — каза равно господин Димас. — Аз помогнах да извадят тялото ти от реката. Държах реч при погребението ти.

— О…

Тогава и двамата замълчахме за момент, докато мълчанието натежа твърде много и трябваше да кажа нещо. Затова попитах:

— Какво казахте?

На мое място вие не бихте ли попитали същото?

— Хубави неща — отвърна той. — Разказах им, че си бил добросърдечно дете, разказах и как непрекъснато се губеше през първия си срок тук. Как трябваше да пращаме спасителни отряди, за да те ескортират до салона по физическо или до фургоните с научните лаборатории.

Страните ми горяха.

— Супер! — пророних с целия сарказъм, който успях да събера. — Точно така бих искал да ме запомнят.

— Джоуи — попита тихо той, — какво правиш тук?

— Имам щур ден, казах ви.

Щях да му обясня всичко — и съм сигурен, че той се беше досетил за една част — но преди да кажа каквото и да било, в стаята започна да се смрачава. Не така, както когато слънцето се скрива зад облак, а като при много страшна гръмотевична буря или както, сигурен съм, изглежда слънчево затъмнение. Този мрак бе нещо, което може да се докосне, нещо плътно, осезаемо и студено.

И сред мрака се появиха очи.

Тъмнината се оформи в силует на жена. Косата й беше дълга и черна. Устните й бяха големи, както бе модерно при кинозвездите от времето, когато бях малък. Беше дребна и доста слаба, а очите й бяха толкова зелени, че нямаше как да не носи контактни лещи, макар че всъщност не носеше.

Очите й приличаха на котешки. Нямам предвид, че формата им беше такава. Искам да кажа, че ме гледаха така, както котка гледа врабче.

— Джоузеф Харкър! — каза тя.

— Да — отвърнах аз. Което вероятно не беше най-умното нещо, което можех да направя, защото тогава тя ме омагьоса.

Това е най-добрият начин, по който мога да го обясня. Размърда пръста си във въздуха, за да опише фигура — символ, който приличаше малко на китайски и малко на египетски — който остана да свети във въздуха, след като пръстът й престана да се движи, а в същото време тя произнесе нещо. Думата, която каза, увисна, завибрира и заплува из стаята. И думата, и жеста изпълниха главата ми и разбрах, че трябва да я следвам цял живот, където и да отиде. Щях да я следвам или да умра.

Вратата се отвори. Влязоха двама мъже. Единият носеше само една дрипа, подобна на превръзка, около кръста си. Беше плешив — всъщност, доколкото можах да видя, нямаше никакви косми и това, заедно с превръзката, го правеха да прилича на кошмар дори и без татуировките. Те само влошаваха нещата — покриваха всеки сантиметър от кожата му, от главата до петите. Целият беше в бледосиньо и зелено, в червено и черно, рисунка след рисунка 1. Не можех да различа какво представляват, въпреки че той стоеше на по-малко от два метра от мен.

Другият мъж носеше тениска и джинси. Тениската му беше с един размер по-малка, което никак не беше добре, защото голяма част от корема му се показваше. А коремът му… ами, той лъщеше и приличаше на медуза. Виждах вътрешностите и нервите и други такива неща през желираната кожа. Погледнах лицето му, то беше същото. Кожата му беше като мазно петно върху костите, мускулите и сухожилията — те се виждаха под нея, накъдрени и изопачени.

Жената ги погледна така, сякаш ги очакваше. Махна небрежно към мен.

— Хванах го. Все едно да вземеш амброзия от природен дух. Лесна работа. Сега ще ни последва навсякъде.

Господин Димас се изправи и каза:

— Слушайте, млада госпожице! Не можете… — в този миг тя направи някакъв жест и той застина. Или нещо такова. Виждах, че мускулите му трептят, сякаш се опитва да се движи, опитва се с всяка своя клетка, но все пак не успява.

— Къде е сборният пункт? — попита тя.

Имаше тембър на разглезено момиче, който ме дразнеше, особено след като знаех, че ще прекарам остатъка от живота си като я следвам по петите.

— Навън. Има един повален дъб — каза човекът-медуза с глас, сякаш бълваше кал. — Ще ни вземат оттам.

— Добре — отвърна тя, после ме погледна. — Ела с мен — каза го с глас, с който се обръщаш към куче, което не харесваш особено. Обърна се и излезе.

Аз я последвах, сляпо и покорно, мразейки се с всяка своя стъпка.