Суперкомандос

Плащаше някой друг.

17.

Участъкът на Фел Стрийт бе скромно здание, изградено, струва ми се, в стил марсиански барок. Не личеше дали е проектиран така от самото начало, или е бил пригоден по-късно за полицейски участък. Във всеки случай беше истинска крепост. Привидно ерозиралата фасада от червен гранит и заслонените контрафорси осигуряваха множество естествени ниши с високо вградени прозорци от цветно стъкло, край които едва се забелязваха издатините на генератори за силово защитно поле. В грапавата повърхност на камъка под прозорците бяха изсечени назъбени препятствия, хвърлящи кървави отблясъци в ранното утро. Нямах представа дали стъпалата към сводестия вход нарочно са построени неравни, или са се изтъркали с времето.

Вътре ме обгърнаха едновременно разноцветни мътни лъчи от прозореца и някакво странно спокойствие. Инфразвук, предположих аз, хвърляйки поглед към сбирщината от съмнителни типове, чакащи най-покорно по пейките. Ако бяха арестувани и заподозрени, то нещо им вдъхваше удивително спокойствие и това едва ли се дължеше на дзен-популистките фрески, изрисувани по стените на коридора. Прекосих светлото петно под прозореца, проправих си път през групички хора, които разговаряха приглушено като в библиотека, и се озовах пред широко бюро. Някакъв униформен тип, вероятно дежурният сержант, приветливо замига насреща ми — явно инфразвукът не бе подминал и него.

— Лейтенант Ортега — казах аз. — Отдел „Органични увреждания“.

— За кого да предам?

— Кажете й, че е дошъл Илайас Райкър.

С крайчеца на окото си забелязах как друг униформен рязко извърна глава при това име, но не каза нищо. Дежурният заговори по телефона, изслуша отговора и пак се обърна към мен.

— Ще прати някого да ви вземе. Въоръжен ли сте?

Кимнах и бръкнах за немекса под якето си.

— Моля, предайте ми го внимателно — добави сержантът с любезна усмивка. — Програмата за охрана е много чувствителна и може да ви зашемети, ако сметне, че кроите нещо.

Забавих движенията си до предел, пуснах немекса на бюрото и се заех да свалям тебитския нож. Когато приключих, сержантът кимна блажено.

— Благодаря ви. На излизане от сградата ще си получите всичко.

Още преди да довърши, двама от мохиканите изникнаха през една врата в дъното на коридора и се отправиха бързо към мен. Лицата им се кривяха в еднакви свирепи гримаси и инфразвукът изобщо не ги промени за краткия интервал, докато се приближаваха. Сграбчиха ме за лактите едновременно.

— На ваше място не бих го правил — казах аз.

— Хей, този не е арестуван — обади се миролюбиво сержантът.

Единият мохикан врътна очи към него и изсумтя недоволно. Другият през цялото време ме зяпаше като прегладнял вълк. Отвърнах с усмивка. След вчерашната среща с Банкрофт се бях върнал право в „Хендрикс“ и спах двайсет часа. Чувствах се отпочинал, ободрен от неврохимията и изпитвах към властта добродушно презрение, с което би се гордяла дори самата Квел.

Сигурно ми личеше. Мохиканите загубиха желание да ме пипат и тримата се изкачихме четири етажа по-горе в пълно мълчание, нарушавано само от скърцането на вехтия асансьор.

Кабинетът на Ортега притежаваше един от цветните прозорци, по-точно долната му половина, защото таванът го делеше на две. Вероятно другата част се извисяваше като ракета от пода на горната канцелария. Почнах да забелязвам признаци, че сградата е била допълнително пригодена за сегашните си функции. Останалите стени на кабинета бяха форматирани в екологичен стил с тропически залез над море и острови. Комбинацията от залеза и цветното стъкло изпълваше помещението с мека оранжева светлина, из която танцуваха прашинки.

Ортега седеше като прикована зад масивно дървено бюро. Подпряла брадата си с юмрук и преметнала крак върху ръба на плота, тя размишляваше над данните от екрана на античен лаптоп. Освен него на бюрото имаше само очукан едрокалибрен „Смит и Уесън“ и пластмасова чаша кафе, все още със загряващото капаче. С едно кимване лейтенантът освободи мохиканите.

— Сядай, Ковач.

Озърнах се, видях под прозореца метален стол и го дръпнах до бюрото. Светлината на залеза ми действаше малко объркващо.

— Нощна смяна ли работиш?

Очите й пламнаха.

— Що за шега?

— Хей, няма нищо. — Вдигнах примирително ръце и посочих стените. — Просто си рекох, че може тая картина да е по твой избор. Нали разбираш, навън е десет сутринта.

— А, това ли било — промърмори Ортега и отново сведе поглед към екрана. Не можех да бъда сигурен при това осветление, но очите й май бяха сиво-зелени като морето около водовъртежа. — Загуби синхронизация. Отделът купи системата на безценица от някакъв доставчик в Ел Пасо Хуарес. Понякога съвсем зацикля.

— Лоша работа.

— Да, понякога я изключвам напълно, но пък неоновите лампи… — Тя рязко вдигна глава. — Ама аз какви ги… Ковач, знаеш ли колко близо си до хранилището в момента.

Сближих палец и показалец, после я погледнах през процепа.

— Доколкото чух, на едно свидетелско показание от клиниката „Вей“.

— Можем да докажем, че си бил там, Ковач. Вчера в седем и четирийсет и три сутринта твоя милост излиза най-спокойно от клиниката.

Мълчаливо свих рамене.

— И не си въобразявай, че дебелите връзки на твоя Мат ще ти пазят носителя до безкрайност. Един шофьор от клиниката разправя интересни истории за въздушно отвличане и истинска смърт. Може да се сети и за теб.

— Наложихте ли арест на колата? — попитах небрежно аз. — Или клиниката си я прибра, преди да попадне в ръцете на криминалистите?

Ортега стисна устни. Аз кимнах.

— Така и предполагах. А шофьорът сигурно ще си мълчи, докато го освободят под гаранция.

— Слушай, Ковач, ако продължа да натискам, все някъде ще се пропука. Въпрос на време, копеле. Само въпрос на време.

— Похвално упорство — казах аз. — Жалко, че не го прояви и по случая „Банкрофт“.

— Няма никакъв случай „Банкрофт“, по дяволите.

Ортега изведнъж се озова на крака, опря длани в бюрото и очите й се присвиха от ярост и отвращение. Аз чаках с напрегнати нерви, в случай че полицейските участъци на Бей Сити страдат от случайни злополуки със заподозрените, както съм виждал на някои други планети. Най-сетне лейтенантът дълбоко въздъхна и милиметър по милиметър се отпусна на стола. Гневът бе изчезнал от лицето й, но отвращението още оставаше запечатано в ситните бръчици край очите и извивката на широката й уста. Тя огледа ноктите си.

— Знаеш ли какво открихме вчера в клиниката „Вей“?

— Черен пазар за резервни части? Програми за виртуални мъчения? Или ви разкараха набързо?

— Открихме седемнайсет трупа с изгорени мозъчни приставки. Невъоръжени. Седемнайсет мъртъвци. Истински мъртъвци.

Тя отново вдигна очи към мен. Отвращението не намаляваше.

— Извинявай, че не реагирам — хладно отвърнах аз. — Виждал съм много по-страшни неща, докато бях в униформа. Какво говоря, вършил съм много по-страшни неща, когато водех битки за славата на Протектората.

— Онова е било война.

— Стига, моля те.

Тя премълча. Аз се приведох напред над бюрото.

— И не ми разправяй, че беснееш заради някакви си седемнайсет трупа. — Посочих лицето си. — Това ти е проблемът. Нямаш желание някой да го съсипе.

Тя помълча замислено, после бръкна в чекмеджето и извади пакет цигари. Разсеяно го протегна към мен, но аз поклатих глава със свирепа решителност.

— Отказах ги.

— Тъй ли? — В гласа й прозвуча искрена изненада, докато палеше. — Браво. Впечатлена съм.

— Да, сигурно и Райкър ще е доволен, като го пуснат.

Ортега отново помълча зад облака дим, сетне пусна пакета долу и затвори чекмеджето.

— Какво искаш? — глухо запита тя.

Хранилището за задържани се намираше пет етажа по-долу, в двуетажна подземна зала, където по-лесно се поддържаше постоянна температура. В сравнение със „Сайка Сек“ беше истинска кочина.