Суперкомандос

— Треп е мъртва — казах небрежно аз. Очите му трепнаха едва забележимо. — Заедно с още няколко души. Искаш ли да знаеш защо още си жив?

Той напрегна устни, но премълча. Наведох се над масата и притиснах дулото на немекса в лявото му око.

— Попитах те нещо.

— Майната ти.

Кимнах и се облегнах назад.

— Много си печен, а? Добре, ще ти кажа. Нуждая се от отговори, Джери. За начало можеш да ми кажеш какво стана с Елизабет Елиът. Би трябвало да е лесно. Сигурно сам си я накълцал. След това искам да знам кой е Илайас Райкър, за кого работи Треп, и къде е клиниката, в която ме изпрати.

— Майната ти.

— Не вярваш ли, че съм сериозен? Или просто се надяваш ченгетата да довтасат и да ти спасят приставката?

Измъкнах с лява ръка от джоба си трофейния бластер и внимателно се прицелих в мъртвия пазач върху подиума. От толкова близко разстояние лъчът овъгли главата му моментално. Вонята на изгоряла плът плъзна към нас. Без да изпускам Джери от поглед, аз повъртях лъча насам-натам, за да съм сигурен, че не е оцеляло нищо от раменете нагоре, после изключих оръжието и го отпуснах. Джери ме гледаше иззад масата с разширени очи.

— Боклук такъв, та той беше само охрана!

— Що се отнася до мен, това току-що стана забранена професия. Дийк и другите ще го последват. Ти също, освен ако ми кажеш каквото искам да знам. — Вдигнах бластера. — Последен шанс.

— Добре. — Гласът му отчетливо трепереше. — Добре, добре. Елиът се опита да подложи динена кора на клиент. Някакъв важен Мат идваше да мърсува тук и тя беше решила, че има с какво да го притисне. Тъпата пичка ми предложи да станем съдружници. Мислеше си, че мога да го хвана за гушата. Изобщо нямаше представа с какво се захваща.

— Да. — Гледах го през масата с каменно лице. — Не е имала представа с какво се захваща.

Той веднага усети.

— Хей, човече, знам какво си мислиш, ама не е така. Опитах се да я предупредя, а тя подкара направо. Отиде при скапания Мат. Да не мислиш, че искам да срутят това заведение и да ме погребат отдолу? Трябваше да се отърва от нея, мой човек. Трябваше.

— И я премахна?

Джери поклати глава.

— Обадих се на когото трябва — глухо каза той. — Така работим тук.

— Кой е Райкър?

— Райкър е… — той преглътна — … ченге. Работеше в отдел „Кражби на носители“, после го повишиха в „Органични увреждания“. Чукаше се с оная полицейска кучка. Същата, дето дойде тук вечерта, когато ти погна Октай.

— Ортега?

— Да, Ортега. Всички знаеха. Разправяха, че заради нея са го повишили. Затова решихме, че ти си… че той се е върнал отново на улицата. Когато Дийк те видя да разговаряш с Ортега, предположихме, че тя е стигнала до някой началник, сключила е споразумение.

— Отново на улицата? Откъде?

— Райкър играеше мръсно, мой човек. — Бентът се бе отприщил и Джери говореше неудържимо. — Исна двама търговци от черния пазар за тела в Сиатъл…

— Исна?

За момент Джери се озадачи, сякаш току-що го бях попитал какъв е цветът на небето.

— Да, исна ги.

— Не съм тукашен — търпеливо напомних аз.

— Исна — от ИС. Истинска смърт. Смля ги, мой човек. Двама други имаха оцелели приставки и той подкупи някого да ги запише католици. Но или нещо се е объркало при регистрацията, или някой от „Органични увреждания“ е надушил. Лепнаха му яка присъда. Двеста години без право на помилване. Разправят, че Ортега лично го арестувала.

Я гледай ти. Аз насърчително размахах немекса.

— Това е всичко, мой човек. Друго не знам. Чух го по уличния телеграф. Нали знаеш, слухове. Виж сега, Райкър никога не ме е закачал, дори когато работеше в „Кражби на носители“. Аз работя чисто. Изобщо не го бях срещал.

— Ами Октай?

Той енергично закима.

— Да, Октай. Октай въртеше търговия с резервни части в Окланд. Ти… искам да кажа Райкър го гонеше като хлебарка. Преди две години го преби почти до смърт.

— Значи Октай дотича при теб…

— Точно така. Беше като побъркан. Рече, че Райкър сигурно ни крои капан. Прегледахме записите от кабините, видяхме те да разговаряш…

Джери млъкна, защото усети накъде тръгва разговорът. Направих му с пистолета знак да продължава.

— Ами… това е, по дяволите.

Гласът му бе изтънял от отчаяние.

— Добре. — Опипах се за цигари, после си спомних, че нямам. — Пушиш ли?

— Да пуша? На идиот ли ти приличам?

Въздъхнах.

— Няма значение. Ами Треп? Тя изглеждаше скъпичка за твоето ниво. От кого я взе назаем?

— Треп е на свободна практика. Убива срещу заплащане. Понякога ми прави услуги.

— Вече не. Виждал ли си някога истинския й носител?

— Не. Според слуховете през повечето време го държала замразен в Ню Йорк.

— Далече ли е оттук?

— Около час със суборбитален полет.

Излизаше, че и тя е от категорията на Кадмин. Наемни убийци на планетарно, може би дори галактично ниво. Висша лига.

— И за кого работеше напоследък според слуховете?

— Не знам.

Огледах цевта на бластера много внимателно, сякаш бе марсианска реликва.

— Напротив, знаеш. — Вдигнах очи и се усмихнах зловещо. — Треп си отиде. Заедно с приставката. Няма от какво да се страхуваш, ако я издадеш. От мен трябва да се боиш.

За момент той ме изгледа предизвикателно, после наведе очи.

— Чух, че вършела разни работи за Домовете.

— Добре. А сега ми разкажи за клиниката. И за хитрите си приятели там.

Емисарското обучение би трябвало да запази гласа ми безстрастен, но навярно губех форма, защото Джери усети нещо. Той облиза устни.

— Виж какво, онези хора са много опасни. Радвай се, че им се изплъзна. Нямаш представа на какво…

— Имам много добра представа. — Насочих бластера към лицето му. — Клиниката.

— Господи, те са просто мои познати. Нали разбираш, делови партньори. Понякога им трябват резервни части, а аз… — Той рязко смени тона, защото видя лицето ми. — От време на време ми вършат услуги. Само бизнес, нищо повече.

Помислих си за Луиза, по прякор Анемона, и за съвместното ни пътуване. Усетих как едно мускулче под окото ми заигра и едва се удържах да не натисна веднага спусъка. Вместо това се съсредоточих върху гласа си и го използвах. Заговорих студено като машина:

— Отиваме на разходка, Джери. Двамата с теб ще посетим твоите делови партньори. И не си играй с мен. Вече съобразих, че е отвъд залива. А имам добра памет за места. Насочиш ли ме погрешно, гарантирам ти моментална ИС. Ясно?

Прочетох отговора по лицето му.

Но за по-сигурно, докато излизахме от клуба, спирах при всеки труп, за да изгоря главата му до раменете. Вълната от мирис на изгоряла плът ни последва към утринната улица като разярен призрак.

В северното разклонение на Милспортския архипелаг има едно рибарско селце, където ако човек се е спасил от удавяне, трябва да преплува до един нисък риф на около половин километър от брега, да плюе в океана отвъд и да се върне. Сара е родом оттам и веднъж, докато се криехме в някакъв евтин хотел от преследване и непоносима жега, тя се опита да ми обясни смисъла. По онова време цялата работа ми се стори евтино самохвалство.

Сега, докато отново вървях по стерилно белите коридори на клиниката и усещах дулото на собствения си филипс, притиснато към врата ми, започнах донякъде да проумявам каква сила се изисква, за да нагазиш отново във водата. Разтърсваха ме студени тръпки още откакто слязох за втори път с асансьора. След Иненин почти бях забравил какво е да се страхуваш наистина, но виртуалните системи са друга работа. Там нямаш контрол и може да те сполети буквално всичко.

После още веднъж и още веднъж.

В клиниката бяха сериозно стреснати. Новината за въздушното барбекю на Треп сигурно бе стигнала до тях и когато човекът от екрана край входа ме видя, лицето му пребледня.

— Мислехме, че…

— Няма какво да мислиш — грубо го прекъсна Джери. — Отваряй скапаната врата. Трябва веднага да приберем тоя боклук.