Разбудени фурии

Купихме си раници за провизиите, избрахме напосоки една стръмна странична улица и поехме нагоре. След по-малко от час шумът стихна зад нас, сградите изчезнаха и наклонът стана още по-стръмен. Докато забавяхме крачка и се катерехме с все по-голямо усилие, аз непрекъснато се озъртах към Силви, но не забелязах признаци на изтощение. Дори напротив, свежият и студен планински въздух сякаш й се отразяваше добре. Навъсеното изражение, което не я напускаше цяла сутрин, сега изчезна и на два-три пъти тя дори се усмихна. Още по-нагоре слънцето заблестя по оголените минерални пластове в скалите наоколо и си заслужаваше да спрем заради гледката. На два пъти поседнахме да пийнем вода и да погледаме крайбрежния град и морето отвъд него.

— Сигурно е било голям клинчар да си марсианец — подхвърли тя по някое време.

— Сигурно.

Първото гнездо изникна пред нас от другата страна на един висок скален зъбер. Издигаше се почти на километър над нас, цялото в издатини и извивки, които внушаваха някаква странна тревога. Площадките за кацане стърчаха като накълцани езици, над кулите се издигаха широки, надупчени сводове с издадени пръти за почивка и други, едва различими детайли. Зейналите входове бяха овални, но във всякакви разновидности — от тесни цепки до широки сърцевидни отвърстия. Навсякъде висяха въжета и кабели. Гледайки всичко това, човек изпитваше смътното, но упорито чувство, че при силен вятър цялата структура ще издава напевни звуци и може би дори ще се върти като титанично копие на ония декоративни камбанки, които хората закачат край вратите си.

Край пътеката в подножието се гушеха човешки сгради — дребни и солидни като грозни кученца в нозете на приказна принцеса. Имаше общо пет хижи в допотопен стил от началните времена на колонизацията и всички излъчваха бледото синкаво сияние на поддръжката, работеща в автоматичен режим. Спряхме при първата и захвърлихме раниците. Огледах с присвити очи огневите линии, преценявайки къде има подходящи прикрития за нападатели и по какъв начин могат да бъдат отблъснати. Процесът беше почти несъзнателен — чрез него емисарите си убиват времето, както някои хора подсвиркват през зъби.

Силви с нескрито облекчение смъкна забрадката и разтръска косата си.

— Ще ми трябва малко време — каза тя.

Аз продължих да преценявам отбранителните възможности на археологическия обект. На всяка планета, където е възможно да излетиш, бихме били лесна мишена. Но на Харлановия свят нормалните правила не действат. Максималната маса на летящите машини е шестместен хеликоптер с допотопен витлов двигател без компютърни системи и без монтирано лъчево въоръжение. Всичко друго се превръща в прах насред полет. Същото се отнася до индивидуалните полети с антигравитационни раници или нанокоптери. Изглежда, ограниченията на ангелския огън се отнасят както до масата, така и до технологичното ниво. Добавете към това тавана на полет от около четиристотин метра — а ние вече бяхме далеч над тази височина — и можеше спокойно да се допусне, че който и да дойде, ще трябва да върви пеш по пътеката. Или пък да се катери по отвесните канари край нея, което му пожелавах от все сърце.

Зад мен Силви изсумтя доволно и аз се обърнах тъкмо навреме, за да видя как вратата на хижата се отваря. Тя иронично ми стори път.

— След вас, професоре.

Синкавото дежурно осветление примига и грейна в бяло, докато пренасяхме раниците си вътре. Отнякъде долетя шепотът на включен климатик. Върху масата в ъгъла трепна спиралното сияние на информационен дисплей. Из въздуха се носеше силен дъх на дезинфекция, но усещах, че вече започва да се раздвижва, за да проветри помещенията за новодошлите обитатели. Метнах раницата си до стената, смъкнах якето и придърпах един стол.

— Кухнята е в една от другите хижи — каза Силви, докато обикаляше насам-натам и отваряше вътрешните врати. — Но така или иначе повечето ни провизии са самозатоплящи се. Иначе разполагаме с всичко необходимо. Банята е там. Легла — там, там и там. Не са автоматични, съжалявам. Според служебната информация сградата е предвидена за шестима. Информационните системи поддържат пряка връзка с глобалната мрежа чрез базата данни на Милспортския университет.

Кимнах и небрежно прокарах длан през светлинките на дисплея. Въздухът трепна и срещу мен внезапно се появи строго облечена млада жена. Тя сведе глава в официален поклон.

— Професор Тръпка.

Озърнах се към Силви.

— Ха-ха, много смешно.

— Аз съм Обект 301. С какво мога да ви услужа?

Прозинах се и огледах стаята.

— Това място има ли отбранителни системи?

— Ако намеквате за оръжие — отвърна сдържано синтетичният образ, — за съжаление няма такова. Използването на огнестрелни системи или неуправляема енергия в близост до обект с тъй голяма ксенологична важност би било непростимо. Трябва да изтъкна обаче, че всички съоръжения на обекта са заключени с кодова система, която е извънредно трудна за преодоляване.

Пак хвърлих поглед към Силви. Тя отвърна с широка усмивка. Изкашлях се.

— Добре. А как стои въпросът с наблюдението? Какъв обсег имат сензорите ти?

— Съзнанието ми обхваща само обекта и служебните сгради. Но с помощта на цялостната глобална мрежа имам достъп…

— Да, благодаря. Засега нямам други въпроси.

Образът трепна и изчезна, оставяйки за момент околното пространство мрачно и неподвижно. Силви пристъпи до външната врата и натисна бутона за затваряне. Размаха ръка наоколо.

— Мислиш ли, че тук ще сме в безопасност?

Свих рамене и си спомних заплахата на Танаседа. Глобална заповед за залавянето ви.

— Е, за момента едва ли някъде другаде ще сме в по-голяма безопасност, отколкото тук. Лично аз бих потеглил за Милспорт още довечера, но именно затова…

Млъкнах. Тя ме погледна учудено.

— Именно затова… какво?

Именно затова се придържаме към идеята, която хрумна на теб, а не на мен. Защото каквото хрумне на мен, най-вероятно ще хрумне и на него.

— Именно това ще очакват да сторим — поправих се аз. — Ако извадим късмет, ще профучат покрай нас в южна посока с най-бързия транспорт, който успеят да уредят.

Тя дръпна стола срещу мен и го възседна наопаки.

— Да. И какво ще правим междувременно?

— Да го смятам ли за предложение?

Думите излетяха от устата ми, преди да ги осъзная. Очите на Силви се разшириха.

— Ти…

— Извинявай. Много съжалявам, беше… шега.

За подобна мизерна лъжа биха ме изхвърлили най-позорно от редиците на емисарите. Представих си как Вирджиния Видаура клати глава с печално смайване. Не бих измамил дори и монах, дал свещен обет за доверие и приют на странниците. И определено не успях да измамя Силви Ошима.

— Виж какво, Мики — бавно изрече тя. — Знам, че съм ти длъжница за онази вечер с Брадите. И те харесвам. Много. Но…

— Хей, сериозно. Майтап беше, разбра ли? Тъп майтап.

— Не казвам, че не съм мислила за това. Май дори го сънувах преди две-три вечери. — Тя се усмихна и нещо трепна и стомаха ми. — Представяш ли си?

Намерих сили отново да вдигна рамене.

— Щом казваш.

— Просто… — Тя поклати глава. — Просто не те познавам, Мики. Знам за теб точно толкова, колкото преди шест седмици, и това малко ме плаши.

— Ами да, смяна на носителя. Това може…

— Не. Не е това. Ти си като заключена врата, Мики. Толкова потаен човек като теб не съм срещала, а повярвай ми, в занаята съм срещала какви ли не откачалки. Ти влезе в онзи бар, „Токийския гарван“, само с един нож в ръката и ги изби всички като по навик. И през цялото време от лицето ти не слезе оная тънка усмивчица. — Тя докосна косата си, според мен малко смутено. — Трябва да знаеш, че когато поискам, мога да си припомням всичко напълно ясно. Видях лицето ти, виждам го и сега. Ти се усмихваше, Мики.

Мълчах.

— Не мисля, че бих желала да легна с подобен човек. Всъщност… — Тя също се поусмихна. — Излъгах. Една част от мен го иска, наистина го иска. Но отдавна съм свикнала да не вярвам на тази част.