Килн хора

— Голяма работа. За какво му е на Албърт един Албърт, който не е Ал?

— Супер. Не съм си и помислял, че Морис е в състояние да създаде франки. Както и да е, някои от най-добрите ми приятели са мутанти — и истински, и други.

— Сигурен знак за извратеност. Знаеш ли дали Ал смята да се отрече от мен?

— Не. Прекалено е мекушав. Все пак ти е наложил кредитен лимит. Можеш да похарчиш само двеста и нито петак повече.

— Толкова много? Не съм изчистил и един кенеф. Бесен ли е?

— Не мога да знам. Отрязва ме. Има си други грижи. Изглежда, е изгубил и двата си сутрешни сиви.

— Ау. Чух за първия, но… по дяволите. Номер две имаше туркмен. Добър мотопед беше. — Замислих се. Нищо чудно, че моята самоотлъчка вдигна толкова малко шум. — Двама сиви са изчезнали. Хм. Съвпадение? Случайност?

Пал почеса белега, започващ от чорлавата му черна коса и стигащ до неизбръснатата му брадичка.

— Мисля, че не. Затова пратих осата.

— Няма ли да престанете с тези дрънканици? — изсумтя едрият блондин. — Просто попитай тоя боклук дали ни помни.

Боклук? Опитах се да срещна погледа му! Той обаче извърна очи.

Пал се изкиска.

— Това е господин Джеймс Гадарен. Смята, че може би ще го познаеш. Е?

Огледах човека от глава до пети.

— Никакъв спомен… сър. — Малко формалност никога не вреди.

Двамата непознати изсумтяха, сякаш почти очакваха подобен отговор. Побързах да продължа:

— Разбира се, това не е никаква гаранция. Самият Албърт е лош физиономист. Забравя дори някои от съучениците си. Зависи преди колко време сме се виждали. Както и да е, аз…

— Този спомен е отпреди по-малко от двадесет часа — прекъсна ме Гадарен, без да ме погледне. — Късно снощи един от вашите сиви позвъни на вратата ми, размаха някакви удостоверения на частен детектив и настоя незабавно да се срещнем. Разправията дори събуди някои от колегите ми от съседните офиси. Съгласих се — с нежелание — да се срещнем със сивия насаме. Но проклетото нещо само крачеше напред-назад и дрънкаше някакви небивалици, които все още не мога да схвана. Накрая от съседната стая дойде помощникът ми с новини. Сивият носеше статичен генератор. Съвсем преднамерено е заглушавал рекордера ми!

— Значи не разполагате със записи на срещата?

— Нищо, което да свърши работа. Така че побеснях и изхвърлих проклетото нещо навън.

— Аз… не си спомням нищо, което дори отдалечено да напомня за подобна среща. Което означава, че истинският Албърт Морис също няма подобен спомен. Или не е имал до десет сутринта. Всичките дубъли от последния месец са налице. Всеки от тях донесе пълни записи… макар че някои бяха доста поочукани. — Трепнах при спомена за ужасното пътуване по речното дъно. — По дяволите, дори нямам представа за какви „офиси“ говорите.

— Господин Гадарен оглавява една организация, наречена „Защитници на живота“ — обясни ми Пали.

Веднага схванах защо е тази негова враждебност. Групата му яростно се противопоставяше на голем-технологията от чисто морални съображения — позиция, изискваща голяма твърдост в наши дни, когато истинските хора живеят обкръжени от безброй създания, направени от послушна глина. Ако някое от копията на Албърт наистина се бе държало по подобен начин, това би могло да бъде акт на върховна неучтивост и преднамерена провокация.

В ядното изражение на Гадарен разпознах необичайна ярост към моя милост. Като франки аз се бях обявил за независим, бях заявил, че съм свободно живо същество със свободна воля… макар че съм псевдосъщество с малко права и още по-малко перспективи. Другите дубъли поне могат да се разглеждат като продължения или допълнения на някоя истинска личност. Аз обаче съм най-лошата обида към божествената власт. Бездушна конструкция, която се осмелява да каже: „Аз съм“.

Обзалагам се, че никой от хората му не би и помислил да направи дарение на Църквата на ефемералите.

— Подобно нещо се случи и при нас рано сутринта — каза другият човек — високият мъж, който ми се струваше смътно познат.

— Мисля, че ви познавам. — Замислих се. — Да… зеленият, с когото се сблъсках на плажа. Лицето му бе като вашето.

От ироничната му усмивка разбрах, че мъжът вече знае за срещата ми с евтиния дубъл-демонстрант. Явно зеленият вече бе прехвърлен. Или се беше обадил, За да доложи за приликата ми с посетителя от малките часове.

— Господин Фаршид Лум — каза Пал, с което привърши с представянето.

— „Приятели на неистинското“? — предположих аз. Най-голямата организация на манципати, за която бях чувал.

— „Толерантност без граници“ — малко намръщено ме поправи той. — Манифестът на ПНН не са достатъчно последователни в исканията си за еманципиране на синтетичните същества. Ние смятаме, че късовременните хора са толкова истински, колкото всеки друг, който е способен да мисли и чувства.

Тези думи накараха блондина да изсумти. Но независимо от философската пропаст между двамата, аз усещах, че са обединени около една цел. Засега.

— Казвате, че копието на Морис е нахълтало при вас…

— … изнесло е някаква тирада и след това се е махнало, точно така — вметна Пал. — Само че този път разполагаме с няколко ясни образа въпреки заглушителя. Бил е един от твоите братя-дубъли — или някой, който определено прилича на тях.

Подаде ми двуизмерна снимка. Макар и размазана, фигурата напомняше Албърт толкова, колкото и всеки друг сив напомня на оригинала си.

— Външният вид може и да се подправи. Както и удостоверенията. Заглушителят навежда на мисълта, че някой не е искал по-подробно преглеждане…

— Така е — прекъсна ме Гадарен. — Нещо повече — когато тази сутрин се обадихме на господин Морис за обяснение, домашният му компютър…

— … Нел…

— … категорично заяви, че всичко това е невъзможно, тъй като по това време не сте имали активни дубликати. Къщата дори отказа да събуди Албърт Морис за коментар.

— Любопитно — отбелязах аз.

— Всъщност оригиналът ви смята и двете ни групи за организации на налудничави типове — каза Лум с крива усмивка, сякаш подобно определение беше повод за гордост. — Тъй като къщата филтрира и запитванията ми и ги отхвърли, трябваше да се обърна към публичния профил на Албърт Морис в търсене на някой от приятелите му. Някой, който би се съгласил да разговаря с нас.

— Тоест към мен — каза Пал. — Налудничавите типове не ме дразнят. Дори си падам по тях!

— Сходните неща се привличат — промърморих аз, с което си спечелих кратък злобен поглед от страна на Гадарен.

— Да де, и върхът на всичко беше, когато получих две запитвания от организации, които по принцип не се понасят. Подуших нещо гнило и се опитах да се обадя на Ал, но той не ми обърна внимание. Бил прекалено зает. Така че се заех да намеря някой друг, който би могъл да осветли малко въпроса… и попаднах на теб.

— На мен ли? Вече ти казах, тези истории не се връзват с нищо, което помня.

— Вярвам ти. Нямаш ли някакви идеи? Какво ти идва наум?

— Защо питаш мен? Аз съм просто един зелен, не съм екипиран с аналитични способности.

— Е, но не си позволил това да те спре! — засмя се Пал.

Намръщих му се, но знаех, че е прав. Не бих могъл да откажа да поумувам върху случая, дори и да съм трето качество.

Обърнах се към Гадарен и Лум.

— Ако го погледнем от ваша гледна точка, налице са няколко възможности. — Вдигнах единия си пръст. — Първо, може да стоя тук и да лъжа. Ал би могъл да има някаква основателна причина да иска да измъкне две раздразнени обществени организации на преден план пред очите на публиката, да раздуха скандал и после да заяви, че не го е направил.

— Стига — поклати глава Пал. — Това е от нещата, които аз бих се опитал да направя. Но чувството за хумор на Албърт е толкова, колкото на някой съдия.

Незнайно защо обидата ме накара да се усмихна. Да, горкият Морис Трезвия.

— Е, тогава може би някой се опитва да му погоди номер.