Мъглявината Андромеда

В слабата светлина, която се отразяваше от тавана, скалите на уредите приличаха на галерия от портрети. Кръглите изглеждаха лукави, напречно овалните се разтапяха в нагло самодоволство, квадратните бяха застинали в тъпа увереност. Блещукащите в тях сини, небесносини, оранжеви, зелени светлинки подчертаваха впечатлението.

В центъра на извития пулт се открояваше широк яркочервен циферблат. Над него някак неудобно се беше привела млада девойка. Забравила за креслото до себе си, тя бе приближила глава до стъклото. Аленият отблясък правеше лицето й по-старо и сурово, очертаваше тъмни сенки около издадените пълнички устни, заостряше малко чипия й нос. Широките навъсени вежди бяха станали съвсем черни и придаваха на очите мрачния израз на обречен човек.

Пеенето на броячите се прекъсна от слаб металически звън. Девойката трепна, изправи се и обтегна назад тънките си ръце, като разкършваше уморения си гръб.

Отзад щракна вратата, появи се едра сянка, превърна се в човек с отсечени и точни движения. Разля се златиста светлина и гъстата тъмночервена коса на девойката сякаш заискри. Очите й също пламнаха, изпълнени с тревога и любов, когато тя се обърна към влезлия.

— Нима не сте заспали? Сто часа без сън!…

— Лош пример? — без да се усмихва, но весело попита влезлият. В неговия глас се промъкваха високи металически нотки, които сякаш занитваха речта му.

— Всички други спят — несмело каза девойката — и… нищо не знаят — добави тя полугласно.

— Не се страхувайте да говорите! Другарите спят и сега само ние двамата сме будни в Космоса, а до Земята има петдесет билиона [*1] километра — всичко парсек [*2] и половина!

— И анамезон [*3] е останал само за едно ускоряване! — Ужас и възторг звучаха във възклицанието на девойката.

С две стремителни крачки началникът на тридесет и седмата звездна експедиция Ерг Ноор се озова до яркочервения циферблат.

— Петият кръг!

— Да, влязохме в петия. И… нищо. — Девойката хвърли красноречив поглед към звуковия рупор на автомата-приемник.

— Виждате ли, не бива да се спи. Трябва да се обмислят всички варианти, всички възможности. Към края на петия кръг трябва да вземем решение.

— Но това са още сто и десет часа…

— Добре, ще поспя тук, в креслото, когато спораминът [*4] престане да действува. Взех го преди едно денонощие.

Девойката съсредоточено съобразяваше нещо и най-подир се осмели:

— Може би трябва да скъсим радиуса на кръга? Ами ако е станала повреда на предавателя им?

— Не бива! Да се скъси радиусът, без да се намалява скоростта — това значи мигновено разрушаване на кораба. Да се намали скоростта и… после без анамезон… парсек и половина със скоростта на най-старите лунни ракети? Чак след сто хиляди години ще се приближим до нашата Слънчева система.

— Разбирам… Но не е ли възможно те…

— Не! В ония далечни времена е било възможно хората да постъпват небрежно, да се лъжат взаимно или самоизмамват. Но не и сега!

— Не това имам предвид — обида прозвуча в резкия отговор на девойката. — Аз исках да кажа, че «Алграб» навярно се е отклонил от курса и също ни търси.

— Не може да се отклони така много. Не може да не е тръгнал в определеното време. Ако се е случило невероятното и са излезли от строя и двата предавателя, звездолетът без съмнение би започнал да пресича кръга диаметрално и ние щяхме да го чуем на планетарно приемане. Невъзможно е да сме сбъркали — ето и условната планета!

Ерг Ноор посочи огледалните екрани, които се намираха в дълбоки ниши от четирите страни на поста за управляване. В непрогледен мрак горяха безброй звезди. На левия преден екран бързо прелетя малък сив диск, едва осветен от своето светило, много отдалечено оттук, от края на системата Б-7336-С+87-А.

— Нашите бомбени фарове [*5] работят точно, макар че ги хвърлихме преди четири независими години. [*6] — Ерг Ноор посочи ясната ивичка светлина покрай дългото стъкло в лявата стена. — «Алграб» трябваше да бъде тук още преди три месеца. Това значи — Ноор се поколеба, като че ли не се решаваше да произнесе присъдата, — че «Алграб» е загинал.

— Ами ако не е загинал, а е повреден от метеорит и не може да развива скорост?… — възрази червенокосата девойка.

— Не може да развива скорост! — повтори Ерг Ноор. — Та нима не е същото, ако между кораба и целта застанат хилядолетия път? Дори по-лошо — смъртта няма да дойде веднага, ще минат години на обречена безнадеждност. Може би ще отправят зов — тогава ще узнаем… след около шест години… на Земята.

Със стремително движение Ерг Ноор измъкна сгъваемото кресло изпод масата на електронната изчислителна машина. Тя беше малък модел «МНУ-11». Досега поради голямата тежест, размери и чупливост не можеше да се монтира на звездолетите електронна машина-мозък от типа «ИТУ» за всестранни операции и напълно да й се възложи управляването на звездолета. В поста за управляване се налагаше да присъствува дежурен навигатор, още повече че беше изключено да се ориентира точно курсът на кораба за толкова далечни разстояния.

Ръцете на началника на експедицията защракаха с бързината на пианист по ръчките и бутоните на изчислителната машина. Бледото, с остри черти лице застина в каменна неподвижност, високото чело, упорито наведено над пулта, сякаш изпращаше предизвикателство на силите на стихийната съдба, които заплашваха малкия жив свят, промъкнал се в забранените дълбини на пространството.

Низа Крит, млада астронавигаторка, за първи път попаднала в звездна експедиция, с притаен дъх наблюдаваше съсредоточилия се в себе си Ноор. Колко спокоен, пълен с енергия и ум е той, любимият човек!… Любим и през петте години на полета. Няма смисъл да скрива от него… И той знае, Низа чувствува това… Сега, когато стана това нещастие, тя изпита радостта да дежури заедно с него. Три месеца насаме, докато останалият екипаж на звездолета е потънал в сладък хипнотичен сън. Останаха още тринадесет дни, после ще заспят те — за половин година, а през това време ще преминат още две смени дежурни — навигатори, астрономи и механици. Другите — биолозите, геолозите, работата на които започва чак на мястото на пристигането — може да спят и по-дълго, докато астрономите… — о, техният труд е най-напрегнат!