Разбудени фурии

— Това ли е, дето са го унищожили снощи? — попитах аз.

Ласло поклати глава.

— Не, това е тук от години. Пък и както разбрах от Оиши, снощното едва успяло да изгради шасито, преди да му видят сметката. А тая гадост е била чиста проба самоходен и напълно боеспособен миминт.

Ор го изгледа навъсено.

— По-добре да викнем новобранците — каза Кийока.

Силви кимна. Повика по местната връзка чистачите и им нареди да се съберат зад гравибръмбарите. Те бършеха дъжда от лицата си и гледаха злобно към отсрещния край на площада. Силви се изправи и отново натисна бутона върху якето си.

— Добре, слушайте. Това тук изглежда безвредно, но няма начин да бъдем сигурни, затова прилагаме нова схема. Бръмбарите отиват отсреща и проверяват приземието на храма. Да речем, десет минути. После единият се връща обратно и застава на пост, докато другите два обикалят периметъра на площада. Стигнат ли до вас без произшествия, пресичате в клиновидна формация и се качвате да проверите горните етажи на храма. Разбрахте ли всички?

Новобранците безмълвно закимаха. Вече бяха загубили всякакъв интерес.

— Да действаме, щом е тъй — каза Силви. — Сканирайте.

Тя отново се настани зад Ор. Докато привеждаше глава към него, забелязах, че устните й мърдат, но слухът на синтетичния носител не беше достатъчно остър, за да чуя какво говори. Двигателите на бръмбарите забучаха по-силно и Ор подкара напред през площада. Кийока и Ласло го последваха по левия фланг. Аз се приведох над таблото и минах отдясно.

След относителната теснотия на обсипаните с развалини улици тук изпитвах едновременно чувство на облекчение и уязвимост. Въздухът като че просветля, капките по защитното поле сякаш се разредиха. На открито бръмбарите постепенно набраха скорост. Обзе ме реално усещане за напредък…

… и риск.

Емисарското обучение бързаше да ме предупреди. Нейде отвъд границите на сетивата дебнеше заплаха. Нещо се готвеше да избухне.

Трудно е да се каже какви подробности, изплували в подсъзнанието ми, бяха разбудили предчувствието. Дори и при най-добри обстоятелства емисарските интуитивни способности са преди всичко емоционална проява, а целият град ми приличаше на капан още откакто напуснахме предмостието.

Но не бива да ги пренебрегваш.

Няма как да ги пренебрегнеш, когато вече са ти спасявали живота пет-шестстотин пъти на тъй далечни и различни светове, като Шария и Адорасион. Когато са вплетени в самата ти същина, по-дълбоко от спомените за детството.

С периферното си зрение непрестанно оглеждах терасите. Дясната ми ръка лежеше върху оръжейното табло.

Наближавахме разрушеното самоходно оръдие.

Вече бяхме изминали почти половината път.

Там!

Вълна от аналог на адреналина разтърси синтетичната ми нервна система. Ръката ми плъзна по бутона за стрелба…

Не.

Просто през разбитата броня на оръдието бяха израснали някакви местни растения и цветовете им леко кимаха под ударите на дъждовните капки.

Отдъхнах си. Отминахме оръдието и половината път. Чувството за предстоящ сблъсък не отслабваше.

— Добре ли си, Мики? — прозвуча в ухото ми гласът на Силви.

— Да. — Тръснах глава. — Нищо ми няма.

От задната седалка трупът на Ядвига се вкопчи в мен още по-здраво.

Добрахме се до сенките на храма без произшествия. Ръбестата каменна зидария се извисяваше над главите ни, увличайки погледа нагоре към грамадни статуи дайко — мъже, биещи ритуални барабани. Стръмно наклонените опорни колони се сливаха безупречно с пода от разтопено стъкло. Светлината падаше от тесни странични прозорци, а дъждът се лееше от покрива на неспирни громолящи потоци и чезнеше нейде навътре из полумрака. Ор подкара бръмбара си напред с изненадваща липса на предпазливост.

— Това място ще свърши работа — подвикна тихичко Силви и гласът й отекна из просторната сграда. Тя се надигна, подпря ръка върху рамото на Ор и пъргаво скочи на пода до бръмбара. — Не губете време, момчета.

Ласло скочи от седалката зад Кийока и набързо обиколи наоколо, явно сканираше приземната част на храма. Ор и Кийока също започнаха да слизат от бръмбарите.

— Какво ще… — започнах аз и млъкнах от изненада, защото радиовръзката в ухото ми внезапно заглъхна. Спрях бръмбара, извадих слушалката и я огледах. Сетне погледът ми се прехвърли към демилитите и онова, което вършеха. — Хей! Ще ми каже ли някой какво става тук, по дяволите?

Минавайки покрай мен, Кийока ми се усмихна разсеяно. Беше преметнала през рамо колан, окичен от край до край с взривни заряди.

— Кротко, Мики — каза небрежно тя. — След малко приключваме.

— Тук — сочеше Ласло. — Тук. И тук. Ор?

Гигантът размаха ръка откъм другия край на пустото пространство под храма.

— Проверих. Точно както предполагаше Силви. Най-много още два.

Подготвяха зарядите за взривяване.

Вдигнах поглед към грамадната сводеста страда, издигната върху колоните.

— О, не. Не, сигурно се шегувате, мамка му. — Понечих да сляза и вкопченият труп на Ядвига ме дръпна назад. — Силви!

Тя се озърна за миг. Беше коленичила на стъкления под пред някакво устройство в черен калъф. Множеството циферблати показваха разноцветни данни, които се променяха, докато пръстите й играеха по клавишите.

— Само две минути, Мик, повече не ни трябва.

Извъртях палец към Ядвига.

— Махни тая гадост от мен, преди да съм я натрошил на парчета, Силви.

Тя въздъхна и се изправи. Ядвига ме пусна и тялото й омекна. Завъртях се на седалката и я подхванах преди да падне. В същия момент Силви се приближи до мен. Огледа ме и кимна.

— Добре. Искаш ли да помогнеш?

— Искам да знам какво правите, дявол да го вземе.

— Обясненията после. Засега можеш да вземеш онзи нож, който ти дадох в Текитомура, и да изрежеш приставката на Ядви. Май ти идва отръки, а не ми се вярва някой друг от екипа да се пише доброволец за тая работа.

Сведох очи към мъртвата жена в ръцете си. От залитането лещите бяха паднали. Едното й изцъклено око мътно проблясваше в полумрака.

— Значи сега искате да я режете?

— Да, сега. — Тя извъртя очи да погледне ретиналния си дисплей. Явно гонеше всяка секунда. — По-точно в близките три минути, защото горе-долу с толкова разполагаме.

— Отсам е готово — подвикна Ор.

Слязох от бръмбара и положих Ядвига върху стъкления под. Ножът се озова в ръката ми, сякаш никога не я бе напускал. Разрязах яката на дрехата и издърпах плата, за да разкрия бледата плът отдолу. После включих вибратора на острието.

Останалите неволно се озърнаха, когато чуха бръмченето. Изгледах ги втренчено и след малко те извърнаха глави.

С два сръчни замаха и едно завъртане горната част от гръбнака на Ядви се озова в ръцете ми. Миризмата не беше твърде приятна. Избърсах ножа в дрехите й, прибрах го и докато се изправях, огледах окървавените прешлени. Ор се приближи с широки крачки и протегна ръка.

— Аз ще взема това.

Свих рамене.

— Както речеш. Заповядай.

— Всичко е готово. — Приведена над черното устройство, Силви затвори капака с решителен жест. Изправи се. — Ки, искаш ли да го направиш?

Кийока дойде до мен и се вгледа в осакатеното тяло на Ядви. Държеше в ръка гладко сиво яйце. Стори ми се, че безкрайно дълго стояхме така и мълчахме.

— Няма време, Ки — тихо каза Ласло.

Кийока бавно коленичи до главата на Ядвига и пъхна граната в дупката на врата, която бях изрязал. Докато се изправяше, лицето й трепна.

Ор нежно докосна рамото й.

— Пак ще е жива — каза той.

Погледнах Силви.

— Е, ще споделите ли най-сетне какво възнамерявате?

— Разбира се. — Координаторката кимна към черното устройство. — Измъкваме се. След две минути информационната мина ще заглуши всички радиовръзки и скенери. След още две минути почва шумотевицата. Най-напред навсякъде ще се разхвърчат парчета от Ядви, после сградата рухва. А от нас няма и помен. Изчезваме през задната врата. Двигателите са екранирани, изключваме електронните сензори и докато новобранците си оправят скенерите, вече ще бъдем извън обсег. Като намерят останките на Ядви, ще решат, че сме налетели на селекторна бомба или гнездо на каракури, или че взривът ни е пръснал на атоми. Отново ставаме волни птички. Точно както ни се харесва.