Суперкомандос

— Я стига, кой умира истински в днешно време?

— Опитай се да го кажеш на някой католик. Така или иначе, ти умря наистина, Джими. Безвъзвратно, доколкото си спомням.

— Какви са тия католици?

— Друг път ще ти разправям. Случайно да имаш цигари?

— Цигари ли? Какво е станало с ръката ти?

Прекъсвам безсмисления разговор и поглеждам ръката си. Белезите по нея са се превърнали в прясна рана, от която блика кръв и се стича към китката. Значи всичко е ясно…

Посягам към лявото си око и докосвам под него влага. По пръстите ми полепва кръв.

— Късметлия — заявява мъдро Джими де Сото. — Не са улучили очната кухина.

Той разбира от тия работи. Лявата му очна кухина зее като яма, запълнена с лепкава каша. Само това оставаше, след като бе изтръгнал окото си с пръсти. Никой не разбра що за халюцинации са го мъчили. Докато измъкнат по дигитален път Джими и всички останали от плацдарма на Иненин, вирусът на защитниците вече бе съсипал умовете им безвъзвратно и психохирургията се оказа безсилна. Програмата беше толкова заразна, че клиниката дори не посмя да задържи останките за изследване. Днес от Джими де Сото е останал само един запечатан диск с надпис «СИЛНО ЗАРАЗНИ ДАННИ» нейде в мазето под щаба на Емисарския корпус.

— Трябва да сторя нещо — казвам аз малко отчаяно.

Звуците, които моят преследвач изтръгва от стените, вече се раздават в опасна близост. Крайчецът на слънчевия диск потъва зад хълмовете. По лицето и ръката ми блика кръв.

— Подушваш ли? — пита Джими и вдига лице в студения въздух. — Променят ни.

— Какво?

Но още преди да довърша резкия си въпрос, аз също усещам мириса. Свеж, ободряващ аромат, донякъде като онзи на чаршафите в «Хендрикс», но с някаква едва доловима разлика от упадъчното ухание, сред което заспах, само за да…

— Трябва да тръгвам — казва Джими и тъкмо искам да го попитам къде отива, когато осъзнавам, че има предвид мен и че аз съм…“

Буден.

Отворих очи и видях един от шантавите стенописи в хотелската стая. Стройни девици по туники припкат из зелена ливада, осеяна с жълти и бели цветя. Навъсих се и впих пръсти в загрубелия белег под лакътя си. Нямаше кръв. Тази мисъл окончателно ме разбуди и аз седнах върху грамадното пурпурно легло. Промяната в аромата, която първоначално ме бе тласнала към събуждането, се оказа съвсем естествена — мирис на кафе и топъл хляб. „Хендрикс“ бе измислил обонятелен вариант на класическия телефонен звън. В сумрачната стая нахлуваше светлина през тесен процеп в поляризираното стъкло.

— Имате посетителка — съобщи бодро гласът на „Хендрикс“.

— Колко е часът? — изграчих аз. Гърлото ми сякаш беше намазано със заледено лепило.

— Десет и шестнайсет минути местно време. Спахте седем часа и четирийсет и две минути.

— А посетителката?

— Уму Прескот — каза хотелът. — Ще желаете ли закуска?

Станах от леглото и се отправих към банята.

— Да. Кафе с мляко, добре изпечено бяло месо и някакъв плодов сок. Можеш да поканиш Прескот горе.

Докато на вратата се позвъни, аз вече си бях пуснал душ и джапах през апартамента, облечен в искрящо син халат със златни ширити по краищата. Взех си закуската от сервизния люк и като го крепях на една ръка, отидох да отворя вратата.

Уму Прескот се оказа едра и внушителна африканка, с два сантиметра по-висока от мен. Косата й беше сплетена на плитчици с десетки овални мъниста в седем-осем от любимите ми цветове, а по скулите й имаше някаква абстрактна татуировка. Стоеше на прага, облечена в бледосив костюм и дълго черно палто с вдигната яка, и ме гледаше със съмнение.

— Мистър Ковач.

— Да, заповядайте. — Аз оставих подноса върху неоправеното легло. — Ще желаете ли закуска?

— Не, благодаря. Мистър Ковач, аз представлявам правните интереси на Лорънс Банкрофт чрез фирмата „Прескот, Форбс и Ернандес“. Мистър Банкрофт ме уведоми…

Взех си парче печено пиле от подноса.

— Да, знам.

— Най-важното в момента, мистър Ковач, е, че имаме среща с Денис Найман в „Сайка Сек“ след… — Тя за миг врътна очи нагоре, за да погледне часовника върху ретината си. — След трийсет минути.

— Ясно — казах аз, дъвчейки бавно. — Не знаех.

— Звъня още от осем сутринта, но хотелът отказваше да ме свърже. Не предполагах, че спите до толкова късно.

Ухилих й се с пълна уста.

— Значи не сте си подготвили домашното. Зареден съм едва от вчера.

Уму Прескот леко настръхна при тия думи, но веднага си възвърна професионалното спокойствие. Прекоси стаята и седна на перваза.

— В такъв случай ще закъснеем — каза тя. — Предполагам, че се нуждаете от закуска.

По средата на Залива беше студено. Слязох от автотаксито сред воднист слънчев блясък и пронизващ вятър. През нощта бе валяло и няколко групи сиви купести облаци все още се прокрадваха около острова, устоявайки упорито пред опитите на буйния морски бриз да ги прогони. Вдигнах яката на лятното сако и мислено си отбелязах да се снабдя с яке. Нещо съвсем обикновено, дълго до средата на бедрото и с джобове, за да си крия ръцете на топло.

До мен Прескот изглеждаше невероятно елегантна в черното си палто. С едно докосване на палеца тя плати сметката и двамата отстъпихме от излитащото такси. По лицето и ръцете ми лъхна приятна топлина от турбините. Примигах с очи в малката вихрушка от прах и песъчинки и видях как Прескот закри лицето си с лакът. Сетне таксито изчезна с бучене към гъмжилото от коли над континента. Прескот се завъртя към сградата зад нас и лаконично посочи с пръст.

— Насам.

Пъхнах длани в плитките джобове на сакото и я последвах. Леко приведени срещу вятъра, двамата се изкачихме по дългото спирално стълбище на „Сайка Сек“ в Алкатрас.

Бях очаквал свръхмодерна охранителна инсталация и се оказах прав. „Сайка Сек“ представляваше поредица от дълги, ниски двуетажни модули с дълбоко хлътнали прозорци като във военен команден бункер. Единственото изключение от тази схема бе самотен купол в западния край, където навярно се намираше апаратурата за сателитна връзка. Целият комплекс имаше бледосив гранитен цвят, а огледалните прозорци хвърляха мътни оранжеви отблясъци. Нямаше нито холографски емблеми, нито рекламни емисии, всъщност нищо не подсказваше къде сме попаднали, освен скромна табелка с лазерно гравиран надпис върху наклонената стена край входа:

Над табелката зърнах малкото черно око на охранителна камера и високоговорител, защитен със здрава решетка. Уму Прескот размаха ръка натам.

— Добре дошли в „Сайка Сек“, Алкатрас — делово изрече компютърен глас. — Моля, представете се в регламентирания охранителен срок от петнайсет секунди.

— Уму Прескот и Такеши Ковач за уговорена среща с директора Найман.

Тъничък зеленикав лъч на сканиращ лазер плъзна по двама ни от глава до пети, после част от стената плавно отстъпи назад и надолу, разкривайки проход навътре. Доволен, че ще се отърва от студа, аз бързо прекрачих в нишата и последвах веригата от оранжеви светлинки по късия коридор към приемната, изоставяйки Прескот зад себе си. Щом влязохме, масивната каменна плоча с бучене се върна на място. Солидна охрана.

Приемната представляваше кръгъл, меко осветен салон с кресла и ниски масички, разположени по четирите основни посоки на света. На север и изток малки групички хора седяха и разговаряха тихо. В центъра имаше кръгло бюро, където седеше дежурният зад цяла батарея от свързочна апаратура. Никакви компютърни образи — дежурният бе истинско човешко същество, младеж на не повече от двайсетина години, който ни посрещна с интелигентен поглед.

— Вървете направо, мис Прескот. Кабинетът на директора е горе, третата врата вдясно.

— Благодаря. — Прескот отново мина отпред и щом се отдалечихме от дежурния, за миг извърна глава към мен и прошепна: — След като изградиха това място, Найман малко се възгордя, но иначе не е лош човек. Не позволявайте да ви раздразни.