Назад по линията

Казвате още — това е моето голо тяло с всичките му недостатъци и аз ти го показвам с доверие, защото знам, че няма да ми се присмиваш. Казвате още — приемам тази интимност с тебе, макар и да знам, че можеш да ми предадеш някоя отвратителна болест. С желание поемам този риск, защото с мен си ти. А жената казвала още, поне до края на деветнайсети или началото на двайсети век — приемам те в себе си, макар че може да има какви ли не биологични последствия след девет месеца.

Всичко това е много по-важно от бързия кеф. Ето защо механичните устройства за мастурбация не заместиха секса и никога няма да го заместят.

Ето защо онова, което се случи между мен и Пулхерия Дука в онова ранно византийско утро на 1105 година беше несравнимо по-истинско общуване от случилото се между мен и императрица Теодора половин хилядолетие по-рано, както и между мен и незнайния брой момичета цяло хилядолетие по-късно. В Теодора, в Пулхерия и в онези момичета напред по линията аз изливах горе-долу същите кубически сантиметри солена на вкус течност. Но с Пулхерия беше различно. С Пулхерия нашият оргазъм беше само символичен завършек на нещо по-голямо. За мен Пулхерия беше въплъщение на красотата и изяществото, а това, че тя склони толкова лесно да легне с мен, ме направи по-могъщ император от Алексий. Нито моята струя в нея, нито нейните тръпки в отговор означаваха кой знае какво пред факта, че се събрахме с доверие, с вяра, със споделено желание, с… любов. Ето ви я сърцевината на моята философия. Разкрит съм като неподправен романтик. Това е дълбокомисленият извод, който извлякох от всичко преживяно: сексът с любов е по-хубав от секса без любов. Велико заключение. Ако искате, мога да ви докажа и че е по-добре да си здрав, отколкото болен. И че да имаш пари е по-добре, отколкото да си беден. Способностите ми за абстрактно мислене са направо безгранични.

48.

Въпреки че доказахме тази философска теза напълно успешно, решихме да я докажем отново след половин час. Повторението е майка на знанието.

После лежахме един до друг в сладка премала. В такъв момент бих предложил на партньорката си тревица, за да споделим още един вид сливане, но тук беше невъзможно, разбира се. Това ми липсваше.

— Различно ли е там, откъдето идваш? — полюбопитства Пулхерия. — Питам за хората, как се обличат, как говорят…

— Много е различно.

— Георгиос, у тебе има нещо твърде странно. Дори в прегръдките ти. Не че съм много опитна в това, повярвай. Ти и Лъв сте единствените мъже, с които съм била.

— Истината ли казваш?

Очите й блеснаха гневно.

— Ти за развратница ли ме смяташ?

— О, не, само че… — „Ами сега?“ — В моята страна — продължих отчаяно — момичето опознава мнозина мъже преди сватбата. И никой не възразява. Такъв е обичаят.

— Тук не е така. Пазят ни строго! Омъжиха ме на дванайсет, нямах време за волности. — Тя се намръщи, подпря се и наведе глава да ме погледне в очите. Гърдите й се люшнаха съблазнително над лицето ми. — Жените във вашите земи наистина ли са толкова разпуснати?

— Истина е, Пулхерия. Такива са си.

— Но вие сте византийци! Не сте варвари от север! Как можете да допускате това „опознаване на мнозина мъже“?

— Такъв е обичаят — повторих, неубедително.

— А може би ти не си от Епир — предположи тя. — Може би идваш от много по-далечна страна. Пак ти казвам — твърде странен си, Георгиос.

— Не ме наричай Георгиос — престраших се аз. — Наричай ме Джъд.

— Джъд ли?

— Джъд.

— И защо да те наричам така?

— Това е същинското ми име. Истинското. Георгиос е… името, с което само се представям.

— Джъд. Джъд… Име, каквото никога не бях чувала. Да, ти си от чудата страна! Така си е!

Усмихнах й се като сфинкс.

— Обичам те — казах и захапах игриво зърната на гърдите й, за да отклоня вниманието й.

— Толкова си странен — говореше тя унесено. — Толкова различен. Но почувствах влечение към тебе от първия миг. Знаеш ли, отдавна си мечтаех да бъда толкова порочна, но тъй и не се осмелих. О, предлагали са ми десетки пъти, но не си струваше да се излагам на опасност. А когато те видях, усетих този огън в себе си, този… този глад… Защо? Кажи ми защо? Ти си привлекателен като мнозина от мъжете, на които бих могла да се отдам, но се оказа единственият. Защо?

— Било е предопределено — уверих я. — Вече ти казах. Неустоима сила ни събира през…

… вековете…

— морето — завърших недодялано.

— Ще дойдеш ли отново при мен?

— Отново и отново, и отново…

— Ще измисля как да се срещаме. Лъв няма да научи никога. Толкова време се занимава с печалбите си, толкова често е при императора… дори ме поглежда рядко. Аз съм само една от многото му хубави играчки. Ще се срещаме, Джъд, често ще преживяваме удоволствието заедно и… — тъмните й очи заискриха — … може да ме дариш с дете.

Почувствах как небесата се разтварят и ме обсипват с мълнии.

— От пет години съм омъжена, а нямам дете — продължи Пулхерия. — Не разбирам. Сигурно съм била твърде млада в началото… аз си бях малка… но и досега — нищо. Дари ме с дете, Джъд. Лъв ще ти бъде благодарен… тоест ще бъде щастлив, защото ще си мисли, че е негово. Ти дори приличаш на мъжете от рода Дука, особено в очите, значи никой нищо няма да заподозре. Мислиш ли, че заченахме дете тази нощ?

— Не.

— Не? Защо си толкова уверен?

— Имам си начини.

Галех гладката й кожа.

„Е, ако карам още двайсетина дни без хапче, мога да ти направя колкото искаш бебета, Пулхерия! И да оплета такива възли в тъканта на времето, че никой да не ги развърже. Ще стана собственият си прапра… и така нататък. Дали не съм плод от собственото си семе? Дали времето се е обърнало наопаки, за да ме създаде?“

Не. Не би могло да ми се размине. От мен Пулхерия щеше да получи страст, но не и заплождане.

— Изгревът е скоро — прошепнах й.

— По-добре ще е да си тръгнеш. Къде да ти изпращам вести?

— При Метаксас.

— Добре. Ще се срещнем пак след два дена, нали? Ще уредя всичко.

— Пулхерия, твой съм, когато и да поискаш.

— След два дена. Но сега си върви. Ще те изпроводя.

— Опасно е. Слугите са на крак. Пулхерия, прибери се в покоите си. Мога да изляза сам.

— Но… невъзможно…

— Знам откъде да мина.

— Наистина ли?

— Кълна се.

Наложи се да я убеждавам още, но накрая се съгласи да не рискува. Целунахме се, тя се уви в коприната, хванах я за ръката, притиснах я до себе си още веднъж и тя излезе. Отброих шейсет секунди. Скочих шест часа назад по линията. Веселбата беше в разгара си. Измъкнах се небрежно от сградата, като заобиколих отдалече залата, където моето по-ранно „аз“ разговаряше почтително с император Алексий. Излязох незабелязано. До морската стена край Златния рог настроих отново таймера и се прехвърлих напред по линията в 1204 година. Тръгнах забързано към странноприемницата, където бях оставил спящите туристи. Стигнах там по-малко от три минути след скока си (струваше ми се, че са се изнизали много дни оттогава) към времето на Пулхерия.

Дотук добре. Преживях своята нощ на изгаряща страст, душата ми се освободи от терзанието и пак се заемах с работата си, без никой да узнае. Проверих леглата.

Мистър и мисис Хагинс — да.

Мистър и мисис Гостаман — да.

Мис Пистил и Билбо — да.

Палмира Гостаман — да.

Конрад Зауерабенд — да? Не.

Конрад Зауерабенд…

Нямаше го. Липсваше. Леглото му беше празно. За трите минути, през които отсъствах, Зауерабенд се бе изсулил нанякъде.

Но накъде?

Пронизаха ме първите иглички на паниката.

49.

Спокойствие. Запази спокойствие. Отишъл е да се изпикае, това е всичко. Ей сега ще се върне.

„Първа точка. Куриерът е длъжен да знае местонахождението на всеки от поверените му туристи във всеки момент. Наказанието е…“

Запалих факел от жаравата в огнището и изтичах в коридора.