Назад по линията

Гледахме как армията на Годфрид от Булон разполага бивака си пред стените на Константинопол. Наблюдавахме как пратениците щъкаха напред-назад — Алексий настояваше да положат клетва за вярност, Годфрид отказваше. С грижлив подбор на моментите вместих четири месеца в един час, показах им как се засилват недоверието и враждебността между християните от похода и християните византийци, които уж би трябвало да се борят рамо до рамо за освобождаването на Светите земи. Годфрид все още отказваше да се закълне. Алексий не само държеше кръстоносците извън града, но вече обкръжаваше бивака им с надеждата, че гладът ще ги прогони нататък по пътя им. Балдуин от Лотарингия започна да напада предградията. Годфрид залови малък отряд византийски войници и ги екзекутира пред очите на стоящите по стените. А на 2 април кръстоносците се подготвиха за обсада на Константинопол.

— Вижте колко лесно ги отблъскват византийците — подчертах пред групата. — Търпението на Алексий се изчерпа и той прати срещу тях най-боеспособните си части. Кръстоносците още не са свикнали да се сражават заедно и побягват. На Великден Годфрид и Балдуин се примиряват и полагат клетва за вярност на Алексий. Всичко е уредено. Императорът ще даде банкет на кръстоносците в града и бързичко ще ги отпрати с кораби през Босфора. Знае, че след няколко дни ще се появят още кръстоносци — армията на Боемунд и Танкред.

Мардж Хеферин ахна тихо и пискливо, щом чу имената. Жалко, че това не ме настрой по-предпазливо.

Пропуснахме няколко дни, за да видим на 10 април следващите кръстоносци. Отново край Константинопол се бяха разположили хиляди войници. Размотаваха се надуто в ризниците и наметалата си, понякога се халосваха игриво един друг с мечове или боздугани, колкото да прогонят скуката.

— Кой е Боемунд? — попита Мардж.

Огледах полето и посочих.

— Ето го.

— Ооо…

Той имаше с какво да я впечатли. Висок над два метра, Боемунд беше великан за своето време, не само главата, а и раменете му стърчаха над околните. Широки рамене, огромен гръден кош, късо подрязана коса. Странно бледа кожа. Наперена поза. Страшен противник, корав и свиреп.

Освен това беше по-хитър от останалите предводители. Вместо да влиза в пререкания с Алексий за клетвата, Боемунд се подчини веднага. За него клетвите бяха само думи и смяташе за глупост губенето на време в дрязги с византийците, когато в Азия имаше цели империи за завоюване. Така Боемунд получи лесно достъп до Константинопол. Заведох туристите при портата, през която щеше да влезе в града, за да го разгледат отблизо. Груба грешка.

Кръстоносците влязоха с тежка стъпка в колона по шестима.

Щом Боемунд се появи, Мардж Хеферин се откъсна от групата. Разкъса туниката си и нейните големи гърди се разклатиха. Май си правеше реклама.

Тя се втурна към Боемунд с неспирно квичене:

— Боемунд, Боемунд, обичам те, винаги съм те обичала, Боемунд! Вземи ме! Направи ме своя робиня, любими!

И още бръщолевене в същия дух.

Боемунд се огледа озадачен. Предполагам, че не му беше лесно да разбере защо яката, креслива, полугола жена търчи презглава към него. Но Мардж не успя да го доближи и на пет метра.

Един рицар се изпречи пред Боемунд, явно решил, че това е опит за убийство. Измъкна сръчно кинжала си и го заби между тежките гърди на Мардж. Ударът спря лудешкия й устрем, тя залитна назад смръщена. Кървави мехури се пукаха между устните й. Вече падаше, когато друг рицар замахва с двуръчния си меч и почти я разсече на две през кръста. По калдъръма се разпиляха вътрешности.

Всичко това продължи не повече от петнайсет секунди. Нямах шанс да помръдна. Стоях вцепенен и осъзнавах, че кариерата ми като времеви куриер навярно е приключила внезапно. Да загубиш турист е най-лошият провал, който може да сполети куриер, ако не броим извършването на времево престъпление.

Налагаше се да направя нещо незабавно.

Озъбих се на другите туристи:

— Никой да не мърда от мястото си! Това е заповед!

Нямаше особена вероятност да не се подчинят. Те се скупчиха един до друг в истерия, ридаеха, повръщаха и трепереха. Само шокът стигаше да ги скове за няколко минути — повече, отколкото ми бяха нужни.

Настроих таймера си за скок две минути назад по линията.

Появих се точно зад самия себе си. Другото ми „аз“ с големите уши зяпаше Боемунд, който пристъпяше надменно по улицата. Туристите стояха от двете му страни. Мардж Хеферин дишаше тежко, надигаше се на пръсти да види по-добре своя идол и вече посягаше към туниката си.

Преместих се зад нея.

Тъкмо да се хвърли към улицата и моите ръце се стрелнаха незабавно. Пръстите на лявата се впиха в задника й, дясната я стисна за гърдата. Изсъсках в ухото й:

— Остани където си или ще съжаляваш горчиво.

Тя се гърчеше, опитваше да се отскубне. Забих пръстите си още по-надълбоко в потръпващата плът и не я пуснах. Мардж се изви да види кой й посяга, позна ме и се опули към другия Джъд, застанал вляво от нея. Изведнъж загуби желание да се бори. Раменете й провиснаха, аз прошепнах още веднъж да мирува, а Боемунд се отдалечи от нас.

Пуснах я и скочих шейсет секунди напред по линията.

За туристите бях отсъствал по-малко от минута. Почти очаквах да ги заваря как още си драйфат червата от кървавата гибел на Мардж Хеферин. Но моят опит за нов монтаж на събитията беше успешен. Сега нямаше труп на улицата. Нямаше черва, пльоснати под ботушите на маршируващите кръстоносци. Мардж си стоеше с групата, тръскаше глава объркано и си разтриваше задника. Туниката й още беше развързана отпред и аз забелязах червените отпечатъци от моите пръсти по мекото кълбо на дясната й гърда.

Дали някой от туристите подозираше какво се случи? Не, нямаха и призрачен спомен. Те не преживяха парадокса на времевото изместване, защото не бяха осъществили скок в скока като мен. Само аз помнех онова, което бе изчезнало безследно от паметта им — кървавата случка, която пратих в небитието.

— Напред по линията! — креснах и пренесох групата в 1098 година.

На улицата беше тихо и спокойно. Кръстоносците си бяха отишли отдавна. В момента си късаха нервите с обсадата на Антиохия в Сирия. В задушния летен ден падаше здрач и нямаше свидетели на внезапната ни поява.

Единствена Мардж се досещаше, че е имало нещо необичайно. Другите не бяха забелязали, но тя знаеше, че зад нея бе изскочил допълнителен Джъд Елиът, който не й позволи да се хвърли към улицата.

— Какво беше намислила, по дяволите? — попитах я. — Щеше да изтичаш, за да се хвърлиш в краката на Боемунд, нали?

— Не можах да се сдържа. Пощурях за миг. Винаги съм обичала Боемунд, не разбираш ли? Той беше моят герой, моят бог… прочетох всяка дума, написана някога за него… и изведнъж той се оказа пред мен.

— Нека ти разкажа какво се случи.

Описах й как беше убита и как аз върнах миналото на мястото му, като отделих епизода с нейната смърт в паралелна времева линия.

— Искам да знаеш — подчертах накрая, — че единствената причина да те отърва от гибел е грижата за собствената ми работа. Твърде зле се отнасят към куриер, който не може да контролира групите си. Иначе с удоволствие бих те зарязал изкормена. Не ви ли повторих милион пъти да не нарушавате прикритието си?

Предупредих я да забрави всяка дума от признанието ми, че съм променил събитията, за да я спася.

— Но следващия път, когато не ми се подчиниш — започнах, — аз ще…

Идеше ми да обещая, че ще натикам главата й в задника и ще я превърна в мьобиусова лента. Спомних обаче, че не подобава на куриер да говори така на клиент, колкото и да го е вбесил.

— … ще отменя екскурзията ти и на секундата ще те изпратя напред по линията към текущото време, чуваш ли?

— Нищо такова няма да ми хрумне — промърмори тя. — Заклевам се. Знаеш ли, след като ми разказа, почти усещам какво ме е сполетяло. Как кинжалът се забива в мен…

— Изобщо не се е случило.

— Изобщо не се е случило — смънка тя неуверено.