Черната призма

Гавин я изгледа, сякаш бе слязла от луната.

— Това беше много… метафизично. А сега може ли да поговорим за Освобождението?

Тя се засмя.

— Виждаш ли, Гавин, работата е там, че ти помниш всичко. Знам, че е така. Сега ме мислиш за луда, но ще запомниш станалото днес и един ден то може да се окаже съдбовно. Това ми стига.

Луда или светица — но пък, от друга страна, Гавин не смяташе, че между двете има някаква разлика.

— Отивам в Гаристън — каза той.

Тя сви ръце в скута си и се обърна към зората.

— Нека ти обясня — побърза да каже Гавин. И го направи, пренебрегвайки красотата на изгрева. Десет минути по-късно, когато почти бе свършил, Бялата вдигна пръст. Затаи дъх, а после въздъхна, когато слънцето се показа над хоризонта.

— Някога гледаш ли за зеления проблясък?

— От време на време — отвърна Гавин. Познаваше хора, които се кълняха, че са го виждали, макар че никой не можеше да обясни какво представлява, нито защо се случва, и други, които се кълняха, че е мит.

— Аз мисля за него като за намигването на Оролам — рече Бялата.

За нея всичко ли бе свързано с Оролам? Може би умът ѝ отслабваше.

— Виждала ли си го? — попита Гавин.

— Два пъти. Първият път беше преди… петдесет и девет години ли станаха? Не, шейсет. В нощта, когато срещнах Улбеар. — Гавин трябваше да напрегне ума си, за да се сети за името. Ах, да, Улбеар Раткор, съпругът на Бялата и доста известен човек за времето си. Мъртъв от двайсет години. — Бях на едно празненство, доста отвратена от пияния млад господин, който ме заведе там и със сигурност нямаше да ме изпрати до вкъщи. Излязох навън да подишам малко въздух. Докато гледах как слънцето залязва, видях зеления проблясък и бях толкова развълнувана, че подскочих. За нещастие този много висок младеж тъкмо се навеждаше над мен, за да си вземе чашата с вино, която бе оставил на балкона, и аз му разбих носа с глава.

— Запознала си се с Улбеар Раткор, като си му счупила носа?

— Жената, която той придружаваше онази нощ, не бе особено възхитена. Тя бе красива, грациозна, два пъти по-хубава от мен, и все пак някак си не можеше да се мери с непохватната моя милост. Макар че не мога да си представя, че би била щастлива, ако се бе омъжила за Улбеар, баба ти не ми прости две години.

— Баба ми ли?

— Ако в онзи миг не бях видяла зеления проблясък, баба ти щеше да се омъжи за Улбеар и сега теб нямаше да те има, Гавин. — Бялата се засмя. — Ето, виждаш ли, никога не се знае какво можеш да научиш, като оставиш старите жени да дърдорят.

Гавин беше онемял.

— Да, разбира се, че можеш да отидеш в Гаристън, но никой друг не може да извърши Освобождението и то не може да бъде направено по друго време. Така че има само един вариант: ще пратя всички, които трябва да бъдат Освободени, в Гаристън. Ще трябва да пратя най-бързите ни кораби да пресрещнат техните, за да могат да пристигнат навреме.

— Говорим за война — каза Гавин.

— Е, и?

— Как така „е, и“? — попита той. — Няма да имам време да устройвам празненства, да изстрелвам фойерверки и да изнасям речи.

— Списъкът, с който разполагам, засега съдържа само около сто и петдесет притеглящи. Тази година напливът не е голям. Значителна част от тях със сигурност няма да изкарат до догодина. Да не искаш още осемдесет-деветдесет цветни бяса?

— Разбира се, че не.

— Празненствата са хубаво нещо, Гавин, но проумей какъв си ти. Това е обратната страна на първата ти цел. — Тя бе отгатнала, че се е заклел да изтреби всички цветни бесове заради Севастиан. И подобно на всичко друго, което узнаеше, го използваше, за да го контролира. — Дори и да не вярваш, че Призмата е Ороламовият дар за човечеството, те го вярват. Минутите, които всеки притеглящ прекарва с теб, докато го Освобождаваш, са най-святият миг в живота му. Можеш да им го отнемеш, но това би била възможно най-лошата постъпка. Аз например мога да ти простя много неща, но не бих ти простила това.

От тези думи го заболя.

— А сега ми кажи как успя да оставиш Карис в Тирея, да убиеш един гийст и да се върнеш тук със син за няколко дни. Само пътуването би трябвало да ти отнеме две седмици.

Е, това беше бързо. Гавин знаеше, че тя ще узнае за плъзгуна и кондора веднага щом ги покаже на Карис, но не можа да се сдържи. Сигурно бе прекалено импулсивен. Затова сега разказа на Бялата за тях. Очите ѝ грейнаха.

— Това е нещо, което си струва да се види, Гавин. Летене! И то с такава скорост! Предполагам, че ще искаш да се върнеш в Гаристън по същия начин?

— Да, и ще взема Кип с мен.

Тя пак го изненада, като не възрази.

— Добре — отвърна. — Ще ти е от полза да научиш нещо за бащинската обич.

„Да, защото със сигурност не съм научил нищо за нея от собствения си баща.“ После Гавин осъзна, че тя има предвид точно това, и се наежи. Но нямаше смисъл да се карат пак за баща му, така че попита:

— Е, а кога беше вторият път?

— Вторият път ли?

— Вторият път, когато си видяла зеления проблясък. Вторият път, когато Оролам ти е намигнал. — Постара се да не влага в гласа си сарказъм. Почти успя.

Тя се усмихна.

— Очаквам с нетърпение деня, когато ще ти кажа това, лорд Призма, но този ден не е днес. — После усмивката ѝ изчезна. — Когато се върнеш, ще трябва да поговорим за изпитанието на Кип.

— Забелязала си стенните кристали. Мислех, че съм го спрял навреме.

— Може да съм стара, но още не съм изкуфяла.

— Искаш да ме чуеш как си го признавам ли? Добре, Кип за малко да издържи изпитанието — каза Гавин. — Също като Дазен.

— Или още по-зле: да го премине — отвърна Бялата.

52.

Още в първите пет минути след пленяването си Карис разбра, че е в по-голяма беда, отколкото се страхуваше. Огледалците на крал Гарадул я отведоха до един фургон, като през цялото време я държаха на мушка. Не ѝ вързаха ръцете, което тя сметна за любопитно и което ѝ даде известна надежда. А после Огледалците я предадоха на няколко притеглящи, всичките жени. Двама Огледалци останаха, насочили пистолети към главата ѝ, почти без да мигат.

Жените — две червени, зелена, синя и суперхромат — я съблякоха гола и я претърсиха. Бързо откриха наочниците ѝ. Двамата Огледалци почти не погледнаха към тялото ѝ и макар че мъжете от лагера надзъртаха да видят каквото могат между обградилите я притеглящи, нямаше нито една неприлична забележка.

Бяха дисциплинирани. Мамка му!

Карис скръсти ръце на гърдите си и сведе поглед, преструвайки се на смутена. Е, може би не беше съвсем преструвка.

— Горе очите! — заповяда една от червените.

Карис вдигна поглед. Те искаха да виждат очите ѝ, за да разберат веднага, ако се опита да притегли. Бяха и умни, два пъти мамка му!

Жените набързо претършуваха всичките ѝ дрехи, като опипаха всеки шев, за да проверят за скрити джобове. После преровиха раницата ѝ и една от тях внимателно описа всички предмети. Карис се надяваше, че след като открият всичко, ще ѝ върнат дрехите.

Нямаше този късмет. Вместо това отвориха вратата на фургона и хвърлиха вътре виолетова рокля и долна риза.

— Влизай — каза същата червена, която се бе обадила и преди.

Карис влезе и вратата се затръшна подире ѝ. Чу как я залостват и овързват с вериги.

Във фургона бе доста просторно. Имаше сламеник, на който да спи, нощно гърне, чаша вода, няколко одеяла и възглавница — всичките виолетови, най-дълбокият цвят от синия спектър, който бяха успели да открият. И ако се съдеше по острата миризма, всички прясно боядисани. На прозорците имаше решетки и виолетово стъкло, покрито от външната страна с виолетов плат. Явно взимаха уменията ѝ на сериозно и от огледа на очите ѝ и магическите ѝ факли бяха разбрали, че може да притегля червено и зелено. Вместо да рискуват с цвят, който се намира между нейните, бяха избрали цвят в най-далечния край на спектъра, който тя не притегля.

Това беше странна любезност. Биха могли просто да ѝ вържат очите, разбира се, но превръзките падаха. Повечето похитители обаче щяха да боядисат фургона в черно и да я оставят да живее в мрак. Това бе също толкова ефективно, но изискваше повече труд. Ако един притеглящ не може да вижда своя цвят или няма лещи и бяла светлина, не може да притегля. Карис бе кажи-речи толкова безпомощна, колкото бе възможно. Ненавиждаше това чувство.