Происход

Той щеше да ме целуне.

Чувам стъпки, изправям се бързо на крака и пъхвам птичката в джоба си. Чичо Тимоти се появява с провесена на рамото пушка иззад ъгъла на сградата и щом ме вижда, поклаща глава и въздъхва.

— Какви ги вършиш, а?

— Извинявай. Разхождах се и без да искам докоснах оградата. — Сигурна съм, че чува колко силно бие сърцето ми. Аз го чувам.

Чичо Тимоти премества поглед от мен към оградата и оглежда джунглата.

— И аз се разходих дотук само защото си се блъснала в оградата?

Преглъщам и кимвам.

Тъмните му очи се връщат на мен и усещам, че не е напълно убеден от отговора ми.

— Вече се извиних — повтарям аз. — Не е като никой досега да не го е правил. Хората докосват случайно оградата непрекъснато.

Той бавно кимва.

— Да… правят го. Но не и ти.

Вдигам рамене и се старая да си придам възможно най-безгрижен вид. Тръгвам покрай него, но той ме спира, навежда се и се взира в очите ми.

— Не вършиш нищо глупаво, нали, Пиа?

— Не! Пусни ме. Трябва да… се видя с чичо Паоло. Закъснявам.

Той тръгва след мен и въпреки че се мъчи да не го показва, знам, че ме подозира. Стигам до Лаборатории А и преди да вляза, се обръщам назад — виждам, че чичо Тимоти ме наблюдава. Сега трябва да измисля какво да правя тук поне за един час или той ще стане още по-подозрителен.

Качвам се по стълбите и тръгвам да търся чичо Паоло. Минавам покрай чичо Харуто и чичо Джейкъб, които си говорят тихо във фоайето и двамата ми кимват. Чичо Паоло е сам в лабораторията до моята и дори не чува, когато отварям вратата. Навел се е над масата и реди по нея снимки на хора. Пристъпвам зад него и наблюдавам. Лицата са безизразни и без усмивка; всичките са ми непознати.

— Пиа! — Чичо Паоло най-сетне ме забелязва. — Какво правиш тук? Мислех, че вратата е заключена!

— Не беше.

Той се оглежда наоколо като подплашена маймуна. Има ли нещо, което не иска да видя? Но след като оглежда какво е на показ и какво мога да видя, той се успокоява и не ми нарежда да изляза.

— Над какво работиш? — питам. — Тези кои са?

Той поглежда надолу към снимките.

— Това е първото поколение от проект 793.

— Проект 793?

Той се поколебава и потропва с пръсти по масата.

— Корпусът… изяви желание да продължим напред със създаването на още безсмъртни.

— И… това е проект 793? — Ще правим господин Перфектен, мисля си, като си спомням думите на леля Хариет. — Кои са те?

Той потропва по една от снимките.

— Това са кандидатите, селектирани от Корпуса да започнат процеса.

— И идват тук? От външния свят?

— Скоро. Когато сме готови за тях.

— Къде ще се съберат всичките?

— В Общежития Б. Повечето стаи са празни, нали знаеш. Предназначени са за такива групи.

— И ще живеят тук?

— Не, не за постоянно. — Той се намества на стола си, вдига левия си крак и обляга глезена върху дясното си коляно. През цялото време, докато говори, кракът му подскача. — Мъжете ще бъдат тук за три години, достатъчно дълго, за да получат три инжекции от Имортис. След това ще вземем проби от спермата им и ще ги изпратим да си вървят. Жените, след ин витро осеменяване, ще останат по-дълго. Те ще родят и ще ги изпратим и тях, след като подпишат договор за пълна конфиденциалност относно всичко, което са видели или правили тук. Не можем да издържаме толкова много хора дълго време, без да привлечем внимание.

— Безопасно ли е? Ами ако се изпуснат?

— Корпусът ще се занимава с това — отговаря неясно чичо Паоло. — При всички положения те няма да научат каква е истинската ни работа. Истинската ти същност ще бъде строго пазена в тайна. Ще знаят единствено, че ни предоставят генетичния си код за някакво биомедицинско изследване.

— Защо биха го направили? — Взирам се в безизразните лица. — Защо биха дошли тук за три години, за проект, за който никога няма да научат нищо?

Чичо Паоло ме поглежда намръщено.

— Защо се безпокоиш за мотивацията им?

— Аз съм учен — свивам рамене. — Е, почти учен. Ти винаги повтаряш, че истинската работа на учения е да задава въпроси и да намира отговори.

— Добре. Приема се. — Той размества снимките. — Повечето от тези хора са атлети, учени и художници, които са изключително надарени и умствено, и физически, но в даден момент от живота си са взели някакво лошо решение. Всички се нуждаят от нещо — ново име, нова самоличност, начин да започнат начисто. Ние пък се нуждаем от генетичен материал. Всички печелим.

— А децата? — Сърцето ми подскача. — Ще имаме много деца в Литъл Кейм, нали?

Той кимва, въздъхва и потърква носа си.

— А това означава, че ще трябва да назначим бавачки, които да се грижат за тях. Антонио не може да поеме всички.

— И децата ще имат деца, и пак, и пак… — Посочвам снимка на много красива брюнетка, но с тъжни и безизразни очи.

— И ще ги видя всичките. Ще видя как се раждат, ще видя как растат и се учат и ще видя как умират.

Чичо Паоло взема от мен снимката и я слага при останалите.

— Пиа? Всичко наред ли е?

— Добре съм — отговарям автоматично. — И кога ще пристигнат? Кога ще бъдем готови?

— Това — казва той бавно, срещайки погледа ми, — зависи до голяма степен от теб.

— Ох. — Знам какво има предвид, но не искам да мисля за това и сменям темата с нещо, което ме тормози от няколко дни. — Чичо Паоло, кога точно се е случил пожарът в Лаборатории Б? Този, който е разрушил старото крило.

Той се изправя и ме поглежда изпитателно.

— Защо питаш?

— Защо не? Това е едно от малкото неща за Литъл Кейм, които не знам. И как се е подпалил? Изглежда е било голямо събитие и се чудя защо не се говори много за него. — Въпреки че тонът ми е небрежен, наблюдавам чичо Паоло много внимателно. Виждам как мускулите на врата му потръпват, но лицето му не се променя. Хайде. Кажи ми истината. Толкова много ми се иска само да каже: Не е имало пожар, Пиа. Толкова ли е трудно? Ако просто ми каже истината, тревогата, която ме мъчи, откакто с леля Хариет открихме онези помещения, ще изчезне.

Но вместо това чичо Паоло насочва разговора пак към мен.

— Защо се тревожиш за това? Трябва да се съсредоточиш върху теста си.

Веднага минавам от отбрана в нападение.

— Каза да си дам време…

— Казах, че няма да те подлагам на натиск, Пиа, знам. Но си ни нужна за всичко това. — Той посочва снимките. — Колкото по-дълго отлагаш, толкова повече се тревожа, че все още не си готова и не си оправдала надеждите ни.

— Аз… аз съм почти готова. — Демонстрирам решителност, като го поглеждам право в очите и се надявам, че така ще го убедя.

Той кимва, но продължава да е напрегнат. Сякаш казва: Тогава иди и го направи!

— Но наистина ли е необходимо? — питам отчаяно. — Каква полза има от това? За какво по-точно ще ме подготви убиването на Снизи… на обект 294?

— Пиа…

— Просто не разбирам как като убия едно коте, ще покажа, че съм способна да създавам серума Имортис! — завършвам решително, доволна, че най-после съм изрекла основния си проблем. — Може би не искам да го направя! Може би не искам да премина през твоя тест. Така или иначе, кой казва, че трябва да го направя? — С всяко следващо изречение ставам все по-невъздържана. Думите се изливат от мен като вода от пробита пластмасова бутилка. — Уморих се винаги да правя каквото кажеш, чичо Паоло! Уморих се да стоя затворена на това място!

— Пиа…

— Защо трябва да съм аз? Ако ти трябва мъртво животно, на което чичо Сергей да направи дисекция, направи си го сам! — Удрям с ръка по масата и снимките подскачат във въздуха. Дошло ми е до гуша от всичко. Объркана съм заради Ейо, изпитвам безсилие заради чичо Паоло, преизпълнена съм с гняв заради онази Щраус и отвратителните й бели костюми. Никога не съм потискала толкова емоции в себе си. Сега те се изливат и не мога да ги спра. — Просто искам… искам… — А какво искам? Сълзи замъгляват погледа ми и ги избърсвам с ръка.