Происход

— Има промяна в графика ти, Пиа — казва тя. — Ще се срещнеш с доктор Алвес в менажерията след половин час.

Тя се приближава и издърпва одеялото.

— Хей! — казвам възмутено аз и свивам колена.

Майка ми сяда на ръба на леглото и се навежда близо до мен.

— Трябва да бъдеш силна, Пиа. Това е всичко. Всичко. Трябва да направиш всичко, което поискат, или ще ни отнемат Паоло. — Тя ме хваща за тениската. Толкова съм шокирана, че не я отблъсвам. — Не мога да го загубя, Пиа. Разбираш ли ме? Паоло е… не мога да го загубя.

Пръстите й са студени и бели, очите й са зачервени от безсъние. Дали е говорила с чичо Паоло снощи? Дали й е казал за заплахите на Щраус и Ласло? Винаги съм знаела, че майка ми обожава чичо Паоло, но напрежението в очите й е по-силно, отколкото някога съм виждала. Обикновено тя е сдържана и се контролира. Изнервям се от това да я виждам такава. Ще бъда безкрайно доволна, когато Щраус и Ласло си тръгнат и всички започнат отново да се държат нормално.

— Ставам — прошепвам аз. — Всичко ще мине добре. Ще видиш. Готова съм.

Тя ме задържа за момент, после въздъхва и ме пуска. Преди да излезе от стаята, ме поглежда и казва:

— Дано да е така. Защото ще направя всичко, за да го задържа тук.

Не се и съмнявам в думите й.

В менажерията заварвам не само чичо Паоло, Ласло и Щраус — облекли бели престилки, — но и леля Хариет. Тя и надзирателят на менажерията Джонас Брайър наблюдават и обсъждат една болна мармозетка в телена клетка. Виждат ме и ми махат, но продължават разговора си.

Отивам при чичо Паоло и изпитвам тревога, но съм решена да успея, каквото и да поискат от мен. Мисля си за своите вечни хора. За братя, сестри и приятели, които никога не умират. За вечно семейство, неуязвимо за болка и смърт, познаващо само живот, любов и красота. Опитвам се да си го представя, да видя лицата им в съзнанието си… но виждам само едно синеоко момче, което седи край реката и ми подарява звезди.

Затова решавам да мисля за майка си и чичо Паоло и за това колко силни и сдържани са. Мога да бъда като тях, мисля си аз. Свикнала съм да ме гледат с гордост заради безсмъртието ми, но искам да видят, че в мен има и други качества, че съм силна и дисциплинирана. Кръг и линия…

— Здравей, чичо Паоло — казвам с усмивка и се надявам да не забележи колко съм нервна. Пропускам Щраус и Ласло. Щом не искат да разговарят с мен, и аз няма да разговарям с тях. Ще издържа малкия им тест, но не съм длъжна да се сприятеляваме, докато го правя.

— Здравей, Пиа. Здравей, Силвия — кимва на майка ми той.

— Наистина трябва да започваме — изрича превзето Щраус.

Чичо Паоло ни повежда към задната част на менажерията. Очаквам двамата от Корпуса да тръгнат напред, но те ни изчакват и ни следват като дебнещи плячката си ягуари.

Усещам към коя клетка се е насочил чичо Паоло още преди да я стигне до нея и стомахът ми се свива. Надявам се, че ще се обърне и ще спре при тарантулата или при терариума със змиите, но той продължава… и спира пред клетката на оцелота, точно както се страхувах.

Виждам вътре Джинкс с новороденото й, което чичо Джонас кръсти Снизи. Джинкс е на 73 години и е единственият ни безсмъртен оцелот. Тя е оплодена от смъртен мъжки, инжектиран с експериментален разтвор от Имортис, и учените се надяваха, че бебето ще наследи някои от чертите на елизиума. Но Снизи се роди напълно нормален, доказвайки, че безсмъртната трябва да се оплоди от друг безсмъртен, за да предадат своята вечност на следващото поколение.

Джинкс и Снизи лежат до купичката си с вода, а Джинкс лиже гърба и главата му. Котето й мяука с досада, а после кихва.

Те изглеждат толкова спокойни и доволни, че искам да избягам още сега, преди чичо Паоло да успее да ми каже какъв е днешният тест. Но не мога да спра да мисля за екипа Имортис и за мястото, което ми пазят — само ако успея да издържа този тест.

Чета на глас картона, окачен на клетката.

— Снизи…

— Обект 294, Пиа. Или, ако предпочиташ, мъжки оцелот. Но не Снизи. Никога не давай имена на обектите си, Пиа. — Той поглежда крадешком Щраус, сякаш се страхува, че тя ще го връхлети.

Освен Обект 77. Нали ти си я кръстил Пиа.

— Да. Обект 294 е мъжки оцелот, Leopardis pardalis, на две седмици и три дни. 294 е позитивен за котешка придобита имунна недостатъчност, наследена от майка му, Обект 282, но изглежда понася вируса изключително добре. Това е котешката форма на СПИН. Обикновено не е фатална за носителите й и може да не ги засегне с години.

— Отлично, отлично — промърморва чичо Паоло. — Добре, Пиа, ти без съмнение се сещаш какъв ще бъде този тест.

— Да — отговарям тихо. Усещам, че чичо Джонас и леля Хариет ме гледат, но задържам очите си върху Снизи. Той в момента се опитва да улови опашката на майка си с лапи, но тя я дърпа настрана.

— Пиа, това ще бъде твоят последен тест на Уикам.

— Последният? — Полагам всички усилия да изглеждам изненадана. Щраус ме наблюдава като ястреб.

— Да. Ако преминеш този тест, ще станеш пълноправен член на екипа, изследващ елизиума и ще научиш тайната формула, на която дължиш съществуването си.

— Имортис — прошепвам.

Той кимва.

— Ето защо този тест е много важен. Искам да го обмислиш и да си абсолютно сигурна, че си готова. След това няма връщане назад, Пиа.

— Добре.

Той ми подава спринцовка.

— Пентобарбитал — казва лаконично той.

Чувам от другия край на пътеката лекото ахване на леля Хариет. Сърцето ми затихва. Очаквах нещо лошо, но не толкова лошо.

— Какво искате да… — задавям се от думите. Не мога дори да погледна към котенцето. — Но вирусът не му пречи! Той може да живее съвсем нормален живот…

— И да предаде вируса на своето потомство — прекъсва ме чичо Паоло. — Доктор Зингър разработва ваксини за КПИН и затова има нужда от заразени трупове, които да изследва.

— Някакъв проблем ли има? — пита рязко Ласло.

— Не! — отсича чичо Паоло. Когато се обръща отново към мен, по челото му е избила пот. — Правили сме го и друг път. Налага се. Литъл Кеймбридж не е като другите научни институти, Пиа. Тук е по-трудно. По-тежко. По-важно. Докато повечето учени си губят времето с малария, рак и брадавици, ние, Пиа, ние се занимаваме с безсмъртие. Вечност за нашия собствен вид. Няма нищо по-важно от това, Пиа. Целта. Помни целта! — Той слага ръце на раменете ми и ме гледа право в очите. — За благото на вида, Пиа. Само това има значение. Целта оправдава средствата. Помни го.

Не става дума за Снизи и за откриването на ваксина за КПИН. Не става дума дори и за Ласло и Щраус и заплахите им. Става дума за мен. Сигурно този конкретен тест е бил на месеци или дори на години разстояние. Но е предстоял. Един ден щеше да се наложи да се докажа.

И този ден е днес.

Достатъчно силна ли съм? Мога ли да докажа, че съм достойна да имам своя собствена раса? Необходимо е само да забия бързо иглата, да натисна с палец и да инжектирам химикала. И за Снизи ще бъде като заспиване.

Но когато се насилвам да го погледна и виждам как си играе с опашката на майка си, напълно неподозиращ своята съдба, краката ми се разтреперват и искам единствено да избягам, да се скрия и да плача. Щраус и Ласло наблюдават всяко мое движение. Не мога да погледна към леля Хариет. Имам чувството, че ако го направя, напълно ще изгубя контрол и ще се разкрещя.

— Трябва да можем да вземаме трудни решени, Пиа — продължава чичо Паоло. — Ако не можехме, ти самата нямаше да си тук. Това — той посочва иглата — е твоето наследство, твоята съдба. Трябва да се научиш да контролираш емоциите си и да се съсредоточиш върху целта.

Той е само бебе — мисля си, наблюдавайки Снизи.

— Последният тест винаги е най-трудният — казва чичо Паоло. — Трябва да си напълно уверена. Дай си време. Обмисли го. За ден. За седмица. Колкото ти е необходимо. Но трябва да стигнеш до крайното решение. Прогрес или регрес. Оцеляване или изчезване. Сила или слабост.