Происход

— Добре, добре — махва с ръка леля Хариет. — Достатъчно, схванах.

— Ти ли клонира Доли? — поглеждам я с ново страхопочитание.

— Ами… не. Всъщност нямах нищо общо с Доли. Но работех в същия институт и я видях няколко пъти, така че… Както и да е, бях доста добра в работата си и ми предложиха да дойда тук. Така и не ми казаха точно какво трябва да клонирам, направиха го чак няколко дни, след като пристигнах. Тогава, разбира се, вече знаех всичко за истинската цел на Литъл Кейм — за теб. Затова сега искат от мен да изследвам възможността за клониране на безсмъртни.

— Клониране на безсмъртни — прошепвам, — разбира се. Това е перфектна идея. Бихме могли…

— … да прескочим петте поколения на бездействане и чакане, да, да. Точно така.

— Възможно ли е?

Тя разперва ръце.

— Тук съм, за да установя точно това. Разбира се, работата ми би била много по-лесна, ако някой ми разкаже цялата истина за това място.

— Имаш предвид за старото крило на Лаборатории Б?

— И това — отговаря тя с потрепване на веждата, — заедно с останалите неща. Например, какъв е този „катализатор“, за който всички говорят, но никога не показват? Ако знаех кое е нещото, което прави елизиума безопасен за пиене, бих напреднала абсолютно бързо с изследването си.

— И на мен не ми казват — признавам аз. — Това е една от причините да искам толкова силно да бъда в екипа Имортис. Тогава ще трябва да ми кажат.

— Е, докато старата Хариет не докаже себе си, изглежда ще бъде държана на тъмно… О, дай ми това. — Тя прекосява стаята, взема черепа на гущер от ръцете ми, сяда върху масата си (единственото достатъчно чисто място в помещението, където може да се седне) и го върти в ръцете си. — Не ти ли е странно колко е тайнствено всичко? Първо катализаторът, после онзи коридор.

Кимам и ми се иска да мога да не се съглася.

— Сигурна съм… сигурна съм, че все пак за всичко си има основателна причина. За тайните и лъжите. Трябва да има причина, иначе чичо Паоло щеше да каже истината и на двете ни.

Тя ме оглежда внимателно, сякаш се чуди как изглежда моят череп.

— Наистина ли мислиш така?

— Аз… разбира се. — Усещам колебание и виждам, че и леля Хариет го е усетила. Но тя само отмахва къдриците от очите си и въздъхва.

— Предполагам, че всичко ще ни се разкрие с времето, нали? Вероятно е някакво драматично представление, с което да се почувстват важни и тайнствени. Не се подвеждай от цялата скованост и стерилност, Пиа. Учените са шоумени по сърце — просто са по-отегчителни и с по-лошо зрение.

Кимвам несигурно.

— Е… как точно мога да се махна оттук?

— О, да! — Тя скача и захвърля черепа в полуразопакована кутия със защитни очила. — За малко да забравя покрай всичките шпионски истории. Хайде да проверим дали е чисто!

Портата е съвсем близо до лабораторията на леля Хариет и дърветата осигуряват отлично прикритие от останалата част от Литъл Кейм. Алеята е празна и портата се охранява от самотен пазач. Той седи от външната страна на оградата, с гръб към нас. Заставаме на вратата на малката лаборатория, облягаме се на стената и си придаваме безгрижен вид.

— Ами той? — питам. — И как ще отворим портата?

— Ще бъде отворена за нас — отговаря самоуверено тя. — Хайде.

Тръгвам след нея по алеята към обширния паркинг с ламаринен навес, където са джиповете. Тя върви сред колите, стига до последната и почуква по гюрука.

— Ето. Всеки ден по обед един тромав пазач кара до Долината на Фолк, за да бъде сменен с друг тромав пазач. Същото се случва и привечер. Ако се качиш в джипа за навън и се върнеш със следобедната смяна, няма грешка. Разбира се, не можем да използваме този метод всеки път, защото рискуваш да те хванат. Ще трябва да действаме ден за ден. Има повече от един начин да одереш тапир — разсмива се тя.

— Няма под какво да се скрия — изтъквам аз. — Имаш ли някакво платнище или одеяло?

— Шшт! Използвай главата си, Пиа. Разбира се, че има под какво да се скриеш! — Тя отново почуква по гюрука на джипа.

Веднага разбирам какво има предвид.

— О, хайде, Пиа, това е по-добро дори от идеята ми с хладилника!

Аз коленича и надниквам под джипа. Има много начини да се пъхна отдолу и да се задържа.

— Отдолу ще е доста горещо, което би било пречка за повечето от нас. Но ти не би трябвало да имаш подобни проблеми. — Хариет се оглежда наоколо. — По-добре побързай. Ще дойде скоро.

— Това, че не мога да изгоря, не означава, че не усещам горещината!

Тя ме поглежда унищожително.

— Искаш ли да излезеш навън или не?

Пъхам се под джипа с въздишка и се намествам, като се мъча да докосвам възможно най-малко тръби и носачи.

— Това е най-лошата ти идея досега — казвам на леля Хариет.

— Всички са заети да се подготвят за посещението на Корпуса, но това не означава, че са слепи. Върни се, като почне да се стъмнява. Не по-късно или главите и на двете ни ще са на дръвника. А моят врат, за разлика от твоя, може да бъде отрязан.

— Обещавам.

— И не се губи. Честно, кълна се, ако го направиш, ще намеря начин да ти откъсна главата, безсмъртна или не. Той идва! Трябва да тръгвам. Късмет! — Тя пъха под джипа ръка с вдигнат нагоре палец и хуква. След минута чувам стъпки, виждам дебели черни ботуши и усещам как джипът поляга с няколко сантиметра при качването на пазача. Все още между мен и земята има трийсетина сантиметра, но ми се струва, че тя е много, много по-близо. Двигателят започва да работи и множеството неща, за които съм се захванала, се разтракват, но само стисвам зъби и се държа здраво. В последната минута вдигам косата си, която виси надолу, и я напъхвам в тениската.

Държа очите си затворени, за да се съсредоточа само върху висенето, но пак чувам ясно скърцането на отварящата се порта, после затварянето и форсирането на двигателя, когато каращият джипа пазач натиска газта. Мъча се да не падна на земята, за да не се налага да обяснявам защо имам следи от гуми по стомаха си.

Най-добре е да чакам.

Най-после джипът спира и пазачът скача от него. След като се уверявам, че вече е в джунглата, се пускам на земята. Струва ми се, че изобщо не съм си поела дъх, откакто излязохме от комплекса.

Джунглата е надвиснала над мен и изтривам калта и ръждата от ръцете си. Отнема ми миг да се ориентирам. Спомням си и със затворени очи всяка стъпка, която извървях от Литъл Кейм до Ай’оа и сравнявам разстоянието и завоите с маршрута на джипа.

Значи е някъде… — обръщам се в противоположната посока на тази, по която пое пазачът, — натам.

Тръгвам и не след дълго Ейо се появява сред дърветата. Той самият е като част от джунглата, с листа около врата, главата и ръцете. Неговите камуфлажни карго шорти изглеждат не на място, особено в съчетание с боята на лицето му и огърлицата с ягуара.

При вида му от гърдите ми се вдига тежест, за чието съществуване не съм и подозирала, и за първи път през последните три дни усещам, че отново мога да дишам. Осъзнавам, че се хиля като идиот, но не мога да се сдържа.

— Ейо!

— Птичке Пиа, ти дойде! — Той стои на половин метър от мен и ме гледа ококорено, сякаш не вярва, че наистина съм тук. — Бурако каза, че трябва да те забравя. Че ти сигурно си ме забравила.

— Да съм те забравила? Не бих могла, дори и да искам. — И не само защото паметта ми е безгрешна. Хващам ръката му с тромави и несръчни пръсти, сякаш не са моите, а са лапите на Алай. Но после усещам как неговата ръка ме обхваща така естествено като ръкавица и не искам никога да го пусна. — Разбира се, че дойдох. Казах ти, че ще дойда.

Той поглежда сплетените ни пръсти и се усмихва.

— Значи намери начин.

— Да, с помощта на леля Хариет.

— Жената с откачената коса — кимва той многозначително. — Тя ти помогна да се вмъкнеш обратно.

— О, видял си и това? — Какво е правел? Седял е на някое дърво край Литъл Кейм и цял ден си е водил бележки?