Черната призма

Стратегът в Гавин беснееше. По време на войната би ударил право в сърцето на врага. Искаха да се стопяват пред него, така ли? Тогава щеше да намери краля и да го убие, пък да става каквото ще. Такава постъпка би го изложила на най-големия възможен риск, но на него не му пукаше. Точно затова сполуката обича младите. Той изсумтя. Ако го убиеха, бежанците нямаше да успеят да се отдалечат и на две левги от пристанището.

Гавин изруга, притегли сигнали за отстъпление, изстреля ги високо в небето и попита:

— Някакви новини от пристанището?

— Не, сър.

Гавин не очакваше някой вестоносец да го намери, но би било хубаво.

— Да вървим.

Един червен черногвардеец постла дебел килим от червен луксин напряко на разбитата порта и го подпали, а Гавин се обърна и се затича. Бяха загубили конете си и не можаха да си намерят нови. Коне, които не са свикнали на мускетен огън и магия, често бяха по-скоро опасни, отколкото полезни за ездачите си. Освен това, като си на кон, представляваш по-удобна мишена за мускетите и притеглящите. Градът не бе чак толкова голям, щяха да тичат.

Тичането през празния град пораждаше странно чувство. Почти всички хора бяха изчезнали, а още не се бе възцарило онова усещане за запуснатост и прахоляк, което обхваща градовете скоро след като жителите им си тръгнат. Гаристън притежаваше онази пустота, която подсказва, че хората са зарязали манджата да прегаря на огъня и просто са побягнали. Миризмата на изгоряло още не се бе разсеяла. Всъщност имаха късмет, че някой не бе подпалил целия град. Празни улички. Празни домове. Малки саксии с цветя по первазите.

Смъртта ще дойде и за вас, цветенца.

Стигнаха до един от мостовете, преди да попаднат на засадата. Двайсетина притеглящи и няколко цветни бяса се появиха на покривите и започнаха да мятат магия. Без колебание, без предупреждение. Разбира се. Бяха заобиколили Гавин, за да му отрежат най-очевидния път за измъкване. Плоските покриви им даваха чудесна позиция за атака, а откритото пространство на моста представляваше идеална смъртоносна зона.

Но черногвардейците си бяха черногвардейци. Всеки от тях си знаеше задачата и как се изменя тя в зависимост кой е убит. Бяха се упражнявали за такива ситуации. Това бе тяхната същност. Трислойни щитове от зелен луксин, син луксин и още зелен луксин оградиха Гавин. Той знаеше точно къде ще паднат, а и във всеки щит имаше дупки, които му позволяваха да участва в битката.

Подаде ръка от щита и посочи подред всички нападатели, които можеше да види. Изстреля към тях тънки нишки надвиолетов луксин, които залепнаха към всеки притеглящ и останаха да висят във въздуха. Двама от черногвардейците бяха надвиолетово-сини бихроми. Първата им задача бе да заслонят Гавин, втората — да заслонят себе си, а третата — ако е възможно — тази. Те виждаха надвиолетовите нишки на Гавин и притеглиха синьо по тези блестящи пътеки, докато измъкваха от патрондашите си гранати. Метнаха гранатите, които последваха безпогрешно водещите линии. Една, две, три, четири, пет, шест. Черногвардейците дори бяха повдигнали и укрепили луксиновите дъги, така че да следват естествената траектория на хвърляне.

Но нападателите също не стояха със скръстени ръце. Трима черногвардейци паднаха при първата вълна огнени снаряди. За да защитят първо Гавин, те не бяха успели да вдигнат щитовете си навреме. Лепкав червен луксин полетя към тях от четирите посоки — нападателите се опитваха да напоят целия мост, за да го подпалят. Сини и зелени черногвардейци вдигнаха щитове, за да отклонят струите встрани от моста, докато една жълта мяташе светлинни гранати към всеки, когото види.

Гавин погледна напред и видя, че нападателите не са преградили моста. За това можеше да има само една причина. Искаха Гавин и черногвардейците да се втурнат по него към нещо още по-лошо.

Снаряди отскачаха с писък и искри от щитовете, експлозиите на гранатите тресяха покривите, а големи сини ножове, подобни на ледени висулки, летяха откъм двама от цветните бесове зад тях. Черногвардейците се бяха събрали плътно около Гавин, за да го предпазват с щитовете си — а ако това не помогне, и с телата си.

— Бързо! Минавайте по моста! — извика командващата. Беше млада. Оролам, нима бяха загубили толкова хора, че тази млада жена да ги командва?

Всичко това съответстваше на обучението на черногвардейците. Защитавай, обезопасявай, решавай, действай. Без колебание.

— Не! — извика Гавин. Посочи встрани от моста и притегли зелена пътека от средата му до една точка трийсет крачки по-нататък на отсрещния бряг.

— Пазете си очите! — изкрещя една от черногвардейките. Беше жълта. Метна светлинна бомба само на десетина крачки във въздуха. Гавин и черногвардейците закриха лицата си и бомбата избухна с такава сила, че той усети как щитът му се разлюля.

А после се втурнаха по новия зелен мост, докато мостът зад тях, вече непредпазван от струите червен луксин, лумна в пламъци.

Когато се добраха отново до твърда земя, на улицата пред тях се приземи един от сините бесове, решен да ги изтласка назад към втората засада. Десетина черногвардейски ръце се вдигнаха и създанието мигновено бе надупчено с луксинови куршуми и запокитено настрани.

Един черногвардеец падна, макар че Гавин не можа да види какво го повали.

— Не! Не! Не! — крещеше мъжът.

Партньорката му, към четирийсетгодишна жена — май се казваше Лая, — се отдели от групата. Падналият черногвардеец се претърколи по гръб. Лая се спря до него.

— Съжалявам — промълви падналият. — Прекалено много е. Прекалено много.

Лая вдигна единия си наочник, за да огледа добре халото на мъжа. Прошепна нещо, целуна пръстите си и ги допря последователно до очите, устата и сърцето на падналия. После му преряза гърлото.

Останалите черногвардейци не чакаха. Втурнаха се по една уличка и откриха, че се взират в гърбовете на мускетари, строени и насочили мускетите си в другата посока, накъдето нападателите се бяха опитали да подкарат Гавин. Толкова се бяха съсредоточили в очакване жертвата им да се появи пред тях, че изобщо не забелязаха, че Гавин е зад гърба им. Докато претичваха покрай мускетарите, Лая ги обля с червен луксин. Много червен луксин. Когато го подпали, пламъците изригнаха толкова мощно, че Гавин видя сенки на половин пресечка оттам — което означаваше, че за миг огънят се е извисил над покривите. Разнесоха се писъци. Писъци на изгарящи мъже.

Още едно прекосяване на реката. Този път Гавин отведе черногвардейците до един празен участък и притегли свой собствен зелен мост през нея. Нямаше смисъл да рискуват да попаднат пак в засада.

Стигнаха до пристанището и откриха там стотици войници със заредени мускети, строени с лице навън. Хората още се качваха по корабите, планините от багаж бяха избутани настрани и изоставени и сега защитниците ги събираха, за да ги използват като барикади. Множество кораби вече отплаваха — върволица, която се проточваше в далечината, минавайки между краката на стоящата на пост Пазителка. Всеки кораб в пристанището бе пълен, а повечето — вече заминали. Освен това бяха конструирани две огромни баржи от син и зелен луксин и дърво и те също вече се отдалечаваха в морето. Оставаше само една луксинова баржа, която бързо се пълнеше и не би могла да побере всички хора.

Войниците тук бяха предимно местни — къде, да го вземат мътните, се бяха дянали рутгарците? Бяха се качили на предишните кораби, без съмнение. Някой щеше да си плати за това, но не сега. Останалите тук войници изглеждаха изпълнени с решимост и лицата им просветнаха, щом видяха Гавин. Тези мъже бяха смятали, че ще умрат, за да дадат на семействата си шанс да се измъкнат. И бяха готови да платят тази цена.

— Кой командва тук? — попита Гавин.

— Аз, сър. — Напред пристъпи невзрачен рутгарец със странно къдрава за светлия си тен коса и поглед, който говореше, че е уплашен до смърт. По друго време Гавин би се засмял при вида на този недодялан дребосък. — Натоварихме почти всички кораби, с които разполагаме. Събрали сме мъже, които ще се бият. Трябва ни място за още триста души, ако никой повече не дойде откъм града.