Краят на империята

Застоял въздух?

Не. Внезапен повей.

Алекс се огледа за вентилационна шахта. Нищо, освен сив синтетичен гранит. И все пак отнякъде определено идваше свеж въздух. Алекс коленичи и опря длан. Ето тук. Около тази плоча. Всъщност не беше плоча, а по-скоро капак. Най-вероятно се задействаше от натиск. Той извади метална монета от джоба си, пъхна я в процепа и я пусна.

Дзън… дзън… дзън…

Доста дълго падаше.

Вертикална шахта? Поколеба се дали да не я проучи, но се отказа. Може да е оборудвана със сензори.

Или дори да има охрана.

Килгър продължи нататък. Скоро коридорът се разшири, стана далеч по-просторен от тези, през които се промъкваше досега.

Вероятно това бе етажът, на който искаше да излезе, но държеше да е сигурен. И отново нещо започна да го гложди. Само етаж по-горе бяха личните покои на самия Император. И Императорът щеше да е в тях.

Освен ако не се крие някъде другаде — в бункер, един бог знае къде.

Според картата някъде тук трябваше да има арка.

Но арка не се виждаше.

Само глуха стена.

Алекс я докосна на няколко места, за да се увери, че няма таен вход. Не намери.

„Хм — рече си, — изглежда, момъкът не е построил всичко, както си беше преди. Параноично копеле.“

Не му оставаше друго, освен да се насочи към целта, за която жадуваше от самото начало.

Намери един от панелите — вероятно предназначен за наблюдение, — който се отваряше към главния коридор. Побутна го лекичко и… надзърна.

Двама войници от ВС стояха на пост пред двукрила врата. Мар и Сен му бяха казали, че целият етаж е бил демонтиран и построен наново.

Сега тук се помещаваше Пойндекс. Само на него бе позволено да е толкова близо до Императора.

Алекс се усмихна. Съвсем различна усмивка от онази, която трептеше на устните му, преди да влезе в замъка.

Този път това бе усмивка на лицето на тигър.

Пойндекс изруга тихо. Гневът остана стаен вътре в него, както всички останали чувства, които изпитваше. Излезе от програмата, която бе пуснал, и се върна в началото на файла.

Усещаше тъпа болка в главата. И сякаш някой бе хвърлил пясък в очите му.

Отдавна трябваше да е приключил работа и да си е легнал. Не беше твърде късно, но за двайсет и четири часа му се бе събрало освен разпределяне задачите за Вътрешна сигурност, да отговаря на постоянните повиквания на Императора и да подготвя тази нова мисия за унищожаването на планетите на всички бунтовнически светове.

Обмисляше отново и отново програмата на Вечния император за провеждане политика на терор.

В началото му се стори абсурдна. Не е абсурдна, поправи го вътрешният глас. По-скоро Вагнерска, в смисъла на Гьотердемерунг. Като онзи земен тиран, как ли му беше името? О, да. Лудият Адолф. Но това е невъзможно. Вечният император не може да е безумец. Разбира се, че не.

Спомняше си смътно как навремето един от наставниците му разказваше за някакъв владетел, който, след като свалил предшественика си, наредил на подчинените си да съставят нова конституция, която да не забранява прилагането на терор от страна на държавата. Терор отгоре. Значи в политиката вече имаше такъв прецедент.

Не помнеше името на този диктатор, нито дали е управлявал дълго, или кратко и кърваво… а и нямаше време точно сега да се занимава с исторически проучвания.

От друга страна обаче, планът му се струваше смешен. Нима е необходимо този жалък бунт, чийто „водач освободител“ вече е мъртъв, да бъде смазван с цялата сила и мощ на Империята? Но пък не беше ли Макиавели този, който съветваше своя княз да изтреби враговете си още щом се възкачи на трона — с един зловещ удар?

Не че Пойндекс имаше намерение да възразява или подлага на съмнение тази нова имперска политика. Той служеше вярно. Дали на императора, или на тази нова примамлива мисъл за вечен живот?

Вечен живот и… вечна власт?

Списъкът бе готов. Столицата на кал’гатейците. Шестте кантонови свята на хонджойците. Ви — столицата на борите. И така нататък. Общо 118 свята бяха получили смъртна присъда.

Можеше да бъде осъществено — Империята все още разполагаше с достатъчно кръстосвачи и напълно лоялни екипажи, които биха унищожили цяла планета само защото така им е наредено.

Проблемът бе, че Вечният император искаше унищожаването на планетите да протече почти едновременно.

По кой часовник, запита се Пойндекс, и по кой календар? Местният? Зулуският? На Първичен свят? Би трябвало да повика на помощ адмирал Андърс и неговия щаб. Командването на флота може да не се отличаваше с особено изтъкнат интелект, но пък имаха опит в подготовката и осъществяването на подобни мащабни операции, така че корабите да пристигат в една или друга точка в определено време. Само че така можеше да събуди нечии подозрения. А Императорът бе настоял изрично операцията да се подготви в обстановка на пълна секретност и за нея да бъдат известени единствено Пойндекс и хората от Вътрешна сигурност.

Пойндекс се надигна от бюрото. Когато му дойде времето, ще се раздели с тази малка стая, мебелирана по нечий друг вкус.

Когато му дойде времето.

Но това време все не идваше.

Дали да не пийне нещо, за да вкара малко захар в кръвта си?

Отиде до малкия бар и огледа бутилките. Скоч, който Императорът толкова обичаше, а той самият не можеше да търпи. Онази ужасна напитка, наричана „шайн“, и още по-неприятният й компаньон на име „стрег“, за който пък се твърдеше, че някога бил любим на Императора. Пойндекс го бе опитвал само веднъж, но дори сега потръпна при спомена. Никой, освен някое пропаднало пиянде или извънземен, не може да се наслаждава на подобна смес. Вдигна гарафата с ароматното бренди от своя роден свят — почти единствената напитка, на която се наслаждаваше от доста време насам.

Не. И това не.

Погледът му се отмести към вратата на спалнята. Сън. Ето от какво имаше нужда. Да легне и да заспи. Дни наред, седмици.

Трябваше да изминат няколко секунди, преди да осъзнае, че някой е приклекнал до вратата. Мъж, облечен със странна камуфлажна униформа. Лицето му бе скрито в сянка. Държеше пистолет с издължена цев, насочен към гърдите му.

— Не мърдай — произнесе тихо Алекс. — Няма дори да вдишваш, ако не ти кажа.

Мъжът се изправи рязко и приближи, като не сваляше очи от Пойндекс.

— Ти си Килгър — досети се Пойндекс, опитвайки се да прикрие изненадата си. За миг се изпълни с гордост, че не бе почувствал никакъв страх.

— Аха.

— Нали си даваш сметка, че дори да ме убиеш, няма да спреш Императора.

— Тъй ли? — попита Килгър с учтив интерес. — Не това е планът ми. Няма да те приспивам завинаги, освен ако не вдигаш шум. Първо, отстъпи от бара, завърти се и си сложи ръцете отзад.

Пойндекс се обърна. Погледна надолу, после се спря.

— Хрумна ми нещо друго — рече той. — Ако не идваш за лична мъст… да не би Стен да е още жив? Той ли ти нареди да дойдеш тук?

— Та казвах — продължи Килгър, — че най-добре да коленичиш, приятелче…

Пойндекс подгъна колене… и вдигна ръце към тила си. Алекс протегна свободната си ръка, стиснал миниатюрния флакон с наркоза. И тогава дясната ръка на Пойндекс се стрелна към бара.

Килгър се оказа по-бърз. Пусна флакона, сви ръката си в юмрук и замахна.

Ударът попадна в дясната част на тила на Пойндекс. Чу се пукот и… главата на Пойндекс клюмна под неестествен ъгъл. Тялото му се свлече напред. Алекс го улови за яката, преди да се е строполил върху бара, и го положи тихо на килима.

Съзнавайки, че си губи времето, той провери пулса му. Преобърна Пойндекс по гръб и повдигна единия му клепач. Макар да беше глупаво, дори опря ухо в устата му.

Нищо.

„Ама че си нещастник — укори се той. — Толкоз ли не можа да се контролираш? Няма значение, че тоз момък е убил Махони или че е помагал на Императора да изтреби още много други. Какъв професионалист си, щом не съумя да го опазиш жив?“