Краят на империята

— Говориш като проповедник — рече Кеа. — Аз съм инженер. Прагматик. Дори да върви като патица… да кряка като патица… трябва да е Кеа Ричардс.

Иброциано отметна глава. Уморена. Победена. После го потупа по ръката. Стана и се върна на мястото си.

Кеа искрено съжаляваше за това, което трябваше да последва. Извади пътническото куфарче и отлепи малка табелка, под която се показа вдлъбнатина. Термочувствителен прекъсвач. Кеа харесваше Имброциано. Въпреки сдържаното й поведение тя бе много човечна. Надарена с проклятието на емпатията.

Тъкмо слабостта му към нея бе втората причина, поради която бе решил да промени плана. Първата беше прагматична. Винаги е най-добре да се започне с максимална сила. Подозрителен инцидент. Следват обвинения и политически чистки. Хаос в управлението. Радостта от чудодейното му завръщане ще потуши много въпроси. На някои от тях няма да отговаря, изразявайки опасения от още прикрити врагове. Другите ще изтрие просто като пренапише историята.

Ще има доста време, за да го направи.

Втората причина бе съжалението. За Имброциано. Не можеше да понесе мисълта за това колко ще бъде огорчена, когато разбере, че я е лъгал. Ужасно чувство за човек мигове преди смъртта му. Дори по-страшно от предателството.

Той й вярваше.

Но не можеше да поеме риска.

Не вярвай никому, бе посъветвал веднъж един стар крал свой събрат. Дори на мен, приятелю… особено на мен!

Е, какво пък. Решението беше наистина трудно, но крайната необходимост се бе оказала печелившата ръка. Винаги е знаел, че ще трябва да се раздели с Имброциано. Също както и с останалите. Такова е кралското бреме.

Той приближи пръст до вдлъбнатината на куфарчето. Когато я докосне, бомбата ще унищожи кораба. Всички ще загинат. Освен…

Него?

Изведнъж усети, че е плувнал в пот. Сърцето му заблъска лудо в гърдите.

Ами ако Имброциано е била права?

За кое?

За моята душа?

Да… за твоята душа. Проклетата ти…

Пое мъчително дъх. Изпусна го. Пое отново. Затвори очи. Припомни си мъничките огньове насред космическата пустош. Летеше към тях. Видя мъждукащите частици да подскачат, сякаш са живи.

Сега? Да го направи ли сега?

Не.

Само още миг.

Още един миг.

Кеа вдиша от въздуха в помещението. Миришеше на пот.

Ще бъда вечният крал, помисли си. Вечният император.

Той натисна копчето.

28.

Мъжът седеше мълчаливо в креслото, загледан към цветовете и безцветността зад корабния илюминатор. Беше мургав и мускулест, с изумително сини очи. Носеше бяла, плътно прилепнала туника и бели обувки. Гледаше трепкащите светлини от много… дни… седмици… месеци? Термини, за които все още имаше само смътна представа.

Никога не му омръзваше гледката, дори когато очите започваха да го болят. Беше една и съща. И същевременно различна. Местещи се форми и очертания. Заря от разноцветни точици. Винаги му действаше успокояващо. Но не и днес. Днес чувстваше напрежение. Неясно желание.

Отнякъде в съзнанието му се появи мисъл. Той надзърна през илюминатора. Гласът каза, че това е мястото, където се докосват две вселени. Портал. Да, той го знаеше. Но как се нарича? В главата му изникна отговор… Непоследователност.

Непоследователността на Фалзур.

Трепна и ръцете му настръхнаха. Откъде се взе това? От Гласа? Не, дойде от…

Отвътре!

Мъжът се изправи и приближи отсрещния край на каютата. На стената имаше огледало. Той надзърна в него. Видя лице. За пръв път му се стори… познато. Сякаш не е принадлежало на… някой друг? Да. Това беше. Той прокара ръка по бузата си. И отново… усещането бе толкова… познато. Погледна отражението в очите. Видя насмешливи пламъчета. Синьо, което толкова бързо можеше да се превърне в студено сиво. Разсмя се и чу ехото от гласа си да отеква в каютата.

Божичко. Толкова приятен звук.

Той докосна с разтреперани пръсти повърхността на огледалото.

Едва не се разплака, когато откри себе си отсреща.

После се съвзе. Отдръпна се, положи ръце на кръста и се огледа. Висок и строен, подобрено издание на самия себе си. Потърси някакви признаци за слабост. Нямаше. Кимна. Доволен.

Хрумна му друга мисъл: вечният крал.

Намръщи се. Какво следваше нататък? Предишния път, когато…

И тогава си спомни.

— Аз съм императорът — произнесе на глас.

Ухили се на отражението си.

— Вечният император.

Книга четвърта

Царят в опасност

29.

В началото образът бе размазан. После се подобри — веднага щом далекомерът се самонастрои.

Долу имаше планинска поляна, заобиколена от верига хълмове. Склоновете на хълмовете бяха нашарени от пещери. Поправка, обади се гласът в съзнанието на Стен. Това е град. Поляната е изкуствена. Също и хълмовете. Пещерите са входове, водещи към огромни подземия.

Близо до края на поляната имаше руини на невисока постройка, рухнала под тежестта на падналия върху нея имперски кръстосвач.

Пред сградата имаше платформа.

Поправка. Ешафод.

На ешафода стоеше мъж с черна пелерина и качулка. В ръката си държеше пистолет.

Пред него имаше двама имперски войници с бойни униформи. Притискаха помежду си едро същество със златиста козина.

И други подобни същества бяха пръснати из поляната. Между тях и ешафода имаше още имперски войници с униформи на Императорската гвардия. Оръжията им бяха насочени към тълпата.

Равномерен тътен на барабани.

Пронизителни подсвирквания.

— Момъкът, дето е на път да увисне на бесилката, е сър Танджъри — обясни гласът на Алекс. — Туй място кал’гатейците наричат Дом за сбирки. Нещо като еквивалент на парламента. Или поне беше.

Откъм кръстосвача долетя усилен от високоговорители глас.

— Няма да разбереш думите, но сега съобщават на кал’гатейците, че туй е наказанието за държавна измяна и че ще има още таквиз наказания.

Тътнещият глас замлъкна. Извърнаха Танджъри към тълпата и изведнъж екзекуторът натисна спусъка. Черепът на Танджъри избухна и той рухна на ешафода.

Войниците смъкнаха трупа от платформата.

— Ей сега ще стане интересно — продължи гласът на Килгър.

Нови подсвирквания, още по-силни и високи.

— Момъкът, дето е понесъл записващото устройство, се приближава.

Размазано движение. Някой тича. Бяга право през тълпата. Шум от изстрели. Писъци. Човешки викове. Танджъри, с окървавена отпред козина, размахва имперски уилигън.

Смяна на перспективата. Долу нещо помръдва. Нещо меко. Тяло. Разкъсан на парчета имперски войник.

Драконов рев.

Чернота.

— От кръстосвача откриха огън с верижно оръдие.

Образ. Небе. Точка… предмет… спускащо се стремглаво тяло… ЗАГЛУШАВАНЕ НА ЗВУКА… сътресение… чернота.

— Изглежда — продължи Килгър, — някой от кал’гатейците се е спуснал с нещо кат’ фърчило и щитът на кръстосвача не го е засякъл. И кал’гатеецът е разменил живота си за кръстосвача. Надявам се момъкът да е бил прав.

Нов образ. Имперският кръстосвач е обхванат в пламъци, бликащи от огромен отвор точно до мостика.

Размазано движение. Бягащи хора. Нови изстрели. После небето и Стен изпъшка от болка. Чернота.

Той можеше да вижда. Някой друг можеше да вижда.

Сега вече беше много далече от Дома за сбирки. Сградата под него. Кръстосвачът бе обгърнат от огнени езици, а площадът изглеждаше опразнен. Над мястото на инцидента висяха ято имперски разрушители. Изведнъж един от разрушителите се превърна в ослепителна бяла топка и образът отново потъмня.

Стен изхлузи шлема от главата си.

— Какво е станало с първия кал’гатеец? Онзи, който е започнал записа?

— Виж, туй не знам. Сигур са го утрепали. Инак защо друг ще вземе камерата? Но по наши сведения кръстосвачът е бил „Одеса“ и имперските войници са изгубили два батальона тъдява. Човекът, дет’ донесе записа, обясни, че близо десет хиляди кал’гатейци също са напуснали този свят. Излишно е да добавям, че имперската пресслужба не е казала и думичка за туй.