Небесните господари

Той махна към стъклените плочки.

— Всичко това е от Старата наука. Членовете на Гилдията на Инженерите в Небесния господар, макар че са най-доброто подобие на интелигентни хора в тази газова торба, не могат да ги възстановят. Те съдържат създадено чрез генно инженерство вещество, подобно на хлорофила в растенията. Много ефективни са и поне на теория работят безкрайно дълго, но не бих се обзаложил в тяхна полза. Тези въздушни кораби се мотаят по света от стотици години, износването и повредите вече личат прекалено ясно. Не бих се учудил, ако значителна част от слънчевите батерии тук не работят както трябва, може би вече не са свързани с трансформаторите. Инженерите дори не знаят как работят и те. До деня, в който светлините угаснат, няма да са наясно за истинското положение…

— Стоп, стигнахме! — заповяда Бени. — Пета секция. Днес тука ще бачкате, стъклоходци.

Джан видя голяма цифра „5“, изписана отляво на пътеката. Червената боя покриваше няколко от „събирачите на слънце“. Тя попита Майлоу:

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че трябва да почистваме всичките тези парчета?

— А ти измисли ли друга причина да размахваме парцали точно тук? — той се ухили.

— Но от какво трябва да ги чистим?

— Гъбички. Един от видовете обича да живее върху стъклото. Спорите се носят от вятъра и засядат в пролуките между плочките. Лека-полека гъбичката покрива цялата плочка и тя престава да поглъща слънчевата светлина.

Джан погледна стъклената повърхност пред краката си.

— Изглеждат ми чисти — каза тя.

— Тези може и да са чисти, но ние няма да работим тук. Хайде… — той й помогна да прекрачи парапета.

Другите роби и Бени вече крачеха към левия „хоризонт“. Тръгнаха след тях и тя почти веднага усети под краката си извивката на корпуса. Пътеката създаваше илюзията, че повърхността е абсолютно равна. Стомахът й се присви. Не искаше да се отдалечава от пътеката, но нямаше никакъв избор.

— Виждаш ли онези с резервоарите? — Майлоу сочеше двама мъже с големи цилиндри на гърбовете. — Ще минат преди нас и ще напръскат заразените места с разтворител, после ние просто ще изтриваме остатъка.

— Но защо още не пръскат? — занервничи тя.

— Защото още не сме стигнали до района, определен за днес. Цялата горна част от корпуса, искам да кажа, лесно достижимите райони, са грижа на други групи роби. Но стъклоходците на Гилдмайстора Баниън получават по-трудните задачи. Затова Баниън е богат и затова ние живеем по-добре от останалите роби, поне от повечето от тях.

— Живеем по-добре ли?

— Повярвай ми, така е.

Наклонът надолу ставаше все по-стръмен, но групата не забавяше крачка. Колко още можеха да извървят, преди повърхността да се изплъзне изпод краката им и те да се изтъркалят надолу?

— Още колко път имаме? — попита Джан неспокойно.

— За съжаление, още доста.

— Но не е възможно да стигнем много далеч — протестира тя.

— А според тебе за какво носим тези въжета?

— О, Майко богиньо… — въздъхна Джан.

Беше любопитна откъде Майлоу ще вземе храната, за която спомена. Любопитството й нарасна, когато минаха през редиците опърпани ниши и влязоха в общото помещение. Двамата привлякоха злобните погледи на неколцината вече станали от сън роби, но никой не се обади. Майлоу заведе Джан до спираловидната стълба.

— Тръгвай нагоре — каза той.

Джан се изненада.

— Можем да излезем ей така! Мислех си, че сме затворени тук, долу.

— Вярно е, затворници сме, но можем да отидем на много места в „Панглот“. Стига да са обозначени с това — той посочи черната звездичка на бузата си. — Баниън трябва да ти е казал, когато са те дамгосвали.

— Ами да, май каза нещо — промърмори тя с крак върху стъпалото. — Но тогава не забелязвах нищо наоколо.

— Мога да те разбера. За никой роб първата среща с Баниън не е удоволствие. За жените сигурно е много по-гадно.

— Да. И още нещо си спомних сега — каза ми, че ако се окажа чиста, щели сме да се опознаем много по-добре.

Вече вървяха по тунела, през който Бени я доведе. Майлоу каза:

— Искал е да ти обясни, че след като преспиш с някой от робите и той не се разложи от раков вирус, предаван по полов път, ще те удостои с честта да станеш една от личните му робини. Работата не е толкова лоша. Купища добра храна и какъв ли не разкош. Е, ще трябва да понасяш някои унижения, честичко гърбът ти ще усеща камшика. Баниън страшно обича да наранява жените. Ако оставим настрана правенето на пари, това май е основното му удоволствие в живота.

Джан си спомни за момичето при Баниън. Мисълта, че може да се превърне в нещо подобно, беше повече от отвратителна.

— Как може някой да харесва причиняването на болка на другиго?

— Това е интересен въпрос. Еволюционната ценност на садомазохистичните черти е била обект на немалко размишления, но ще ти спестя собствените си теории… Само ще ти кажа, че ако останеш с мен, животът ще ти се стори значително по-поносим.

Още един въпрос я озадачаваше.

— Но ти си готов да правиш секс с мен още сега. Защо не те е страх, че ще се заразиш, нали Гилдмайсторът се страхува?

— Защото той е суеверен кретен, като повечето от тукашните обитатели. Вероятността във вашата общност да е останал някой от смъртоносните вируси чак досега е нищожна, но тези глупаци продължават да вярват на легенди. Единствените все още опасни места са градовете. Там няма хора, но някои от епидемичните спори са проектирани за безкрайно дълъг живот. Дори и почвата там е болнава.

Джан каза:

— В Минерва от много, много отдавна не е имало епидемии. Рядко се случваше някой да умре от гъбичките, но това бе всичко.

— Сама виждаш, не съм смел, като искам да спя с тебе. Разсъдлив съм. И ми се струва неразумно да чакаме цяла седмица.

— Но ти обеща — напомни му тя. — Нали се споразумяхме.

— Спазвам споразумението. Само те моля да помислиш пак. Сигурен съм, че ще стигнеш до разумното решение и ще приемеш моето желание. Би било неразумно да постъпиш другояче.

Тя не отговори и остатъка от пътя изминаха в мълчание. Стигнаха до затворения „град“, през който Небесният войн Танит я преведе предишния ден. Този път нямаше толкова много хора наоколо, сигурно причината бе ранният час. Нито пък я оскърбяваха, както преди. Тя не разбираше защо. Беше си същият „тъпкан със зарази земен червей“ като вчера. Какво се беше променило? Може би защото Майлоу беше с нея? Или заради звездичката, с която белязаха бузата й? А може би всеки вече знаеше, че тя е собственост на Гилдмайстора Баниън…

Майлоу спря пред тезгях с пъпеши. Жената зад тезгяха явно не се радваше да види Майлоу, озъби му се и ядно промърмори нещо, но все пак взе парите му.

Когато даде на Джан пъпеша, тя го попита:

— Откъде взе тези пари?

— От Баниън. Плащат му твърде добре за нашата работа и той ни подхвърля по нещичко. Колкото да не умрем от глад, а и да се поглезим понякога.

Той отиде до друг тезгях. Тук продаваха дълги пръчки, Джан заподозря, че са от сушено месо.

— Няма да ям от това — каза му тя.

— Не съм те и канил. За мен е. Една от глезотиите, които споменах.

Минаха през още три тезгяха. Купиха някакви непознати зеленчуци, сушени плодове — портокали и круши, накрая и малко хляб. После се върнаха в жилищата на робите. Общото помещение вече бе пълно. Жените се занимаваха с яденето върху печките, а мъжете седяха около ниските маси или се излежаваха на мръсната слама. Бърборенето спря още щом те стъпиха на пода. Враждебността можеше направо да се пипне с пръст, но никой не посегна, когато тя и Майлоу минаха през тълпата.

— Надявам се, не си очаквала топла храна — каза внимателно Майлоу. — По-разумно ще бъде да не се мотаем сред останалите, докато нещата малко позатихнат.

Тя веднага се съгласи. Колкото по-малко виждаше другите роби, толкова по-добре.

Храната не беше нещо особено, но тя бе благодарна и за това, което имаха. Каза го на Майлоу, когато се нахраниха. Той сви рамене и си отряза още малко от сушеното месо.