Нищо друго освен истината

— Отивам да я взема още сега — добави.

— Е, тогава не бива да ви задържам. На добър час.

Харди прекоси паркинга и спря до колата си. Пред училището все още спираха коли и от тях излизаха деца. Мъглата тази сутрин, съобрази той, е била безобидна и в небето дори се очертаваха изгледи за слънце. Различи групичка деца, застанали до стойката за велосипеди, а сред тях и дъщеря си. И Касандра Бомонт.

Скрита на видно място.

38

Обективният наблюдател би заключил, че двамата мъже, застанали на тротоара на улица „Църковна“, са колеги, обсъждащи някои досадни подробности по последната си сделка. И двамата бяха горе-долу на една възраст, в добра форма, облечени в традиционни делови костюми: единият с масленозелен, двуреден италиански костюм, а другият — с тъмносив, на тънки кафяви райета.

Но един по-близък поглед би разкрил нещо съвсем различно. Волевите, навярно дори хубави лица и на двамата издаваха напрежение и умора. А сделката не вървеше добре.

Чуйте:

— Искам да я видя.

— Едва след като дадеш показания.

— От къде на къде? Няма да дам показания, докато не я видя.

Раираният се усмихна студено.

— Изглежда забравяш, че тя все още е при мен. И всичко е честно и почтено. Спазарихме се. Такава е уговорката. Единствената възможна.

— Кучи син такъв!

— Така да е. Но поне почтен кучи син.

— Какво означава това?

— Че нито веднъж не те излъгах.

— Че аз да не би да съм те лъгал?

— За идиот ли ме вземаш? Нали щеше да им събереш багажа и да изчезнеш, още преди да дойда тук днес сутринта! — Замълча. — Ето какво си помислих, така че не ме ругай. Направих каквото трябваше. Дъщеря ти е на сигурно място.

— Като изключим травмата, която ти…

— Няма такова нещо. Тя дори няма да научи какво се е случило. Стига да не ме принудиш да й кажа.

Господинът в италианския костюм пристъпи няколко крачки и другият го последва.

— Аз съм единствения ти приятел. Не си ли го проумял досега? Никой с пръст няма да те докосне, докато не разкажеш историята си.

Мъжът в италианския костюм се извъртя.

— А после?

— А после, ако кажеш истината, няма за какво да се безпокоиш.

— _Ако_ кажа истината ли? Аз казвам самата истина.

Настъпи продължително мълчание. Най-после раираният слезе от тротоара и отиде до шофьорската врата на една хонда, последен модел.

— Качвай се в колата.

До заседанието, обявено от съдия Мариан Брон за девет и половина, оставаше цял час и Харди не искаше да изпитва късмета си, влизайки в Съдебната палата. Ако той и затворникът му налетят на Скот Рандъл или Шарън Прат, бе абсолютно сигурно, че те ще успеят по някакъв начин да го предадат на полицията. А Харди щеше да е напълно безсилен да ги възпре, ако предизвикат предварително съдебно заседание под чието и да било ръководство.

В „При Лу Гърка“ бе здрачно и достатъчно уединено. Малцина, а може би и нито един от сутрешните пиячи щяха да вдигнат поглед и да ги разпознаят. Повечето от тях си имаха лични, по-безразсъдни ангажименти, щом са се озовали тук в този час, а един от тях — Дейвид Фримън — работеше. Седеше на последния стол в края на бара, както се бяха разбрали двамата с Харди предишната вечер.

Две димящи чаши кафе стояха недокоснати на масата между Рон и адвоката.

— Рита Браунинг ли? Кой ти каза това име? — Рон клатеше глава, видимо озадачен. Седеше с лице към стената в най-отдалеченото от вратата сепаре. — Не.

Харди бе седнал срещу него, за да вижда всички, които влизат.

— Значи искаш да ти повярвам, че то не е едно от имената на кредитните ти карти?

— Все ми е едно дали ще повярваш, но е така. Рита Браунинг ли? — Положението изобщо не бе комично, но Рон се усмихна. — Виж, може и да не съм най-мускулестият тип на света, но наистина ли смяташ, че бих могъл да мина за Рита Браунинг?

Харди трябваше да признае, че доводът му е разумен.

Рон го допълни:

— И за какво бих могъл да го използвам?

— За да плащаш ипотеката на друг апартамент в сградата.

На лицето му се изписа явно и истинско объркване.

— На кой?

— На деветстотин и втори.

Рон се замисли за миг и накрая се пресегна за едното кафе и го взе.

— И защо ми е още един апартамент в сградата?

Умен въпрос, но Харди бе сигурен, че и отговорът си го бива.

— Ако възникне трудност, каквато преживяваш в момента, да разполагаш с жилище, в което да се укриваш известно време и да прибереш там децата, докато успеете да се преместите.

— Е, както сам казваш, сблъсквам се с точно такава трудност. Както си забелязал, не съм ги отвел там. Това нищо ли не ти говори?

На Харди му бе неприятно да се съгласи, но така си беше.

— Кълна се в Бога. Никога не съм чувал за Рита Браунинг. Тя ли е собственик на деветстотин и втори?

— Възможно е. Така пише на пощенската кутия и на табелките. Дейвид Глен, домоуправителят ви, твърди, че никога не я е виждал.

— Тя откога живее там?

— От пет години, всъщност настанила се е няколко месеца преди вас.

— Дейвид постъпи, след като се нанесохме — сговорчиво отвърна Рон. — Май около две години по-късно. Според мен е напълно възможно да не я е виждал…

— Тя си изплаща ипотеката всеки януари.

— За годината ли? — Рон замълча, за да помисли. — Смяташ, че съм плащал за два апартамента в една и съща сграда цели пет години, така ли?

— Да кажем, че не вярвам Рита Браунинг да съществува. Всичките ти фалшиви имена са с инициали Р. Б.

— Да, но ще ти кажа нещо за тези сметки, за тези кредитни лимити. Ако си ги проучвал, вече си разбрал, че никога не съм им правил баланс. Държах ги в случай, че нещата тръгнат на зле. Като спасителен пояс за трийсетина, а може би и за четирийсет и пет дни, за да имам време да се установя другаде. Това е. Все пак само от любопитство щете попитам как, за Бога, се добра до тях?

— Благодарение досието на Брий в „Калоко“. Някой оттам ги е изпратил на Областната прокуратура, за да изглежда, сякаш си предвидил какво ще стане и си замислил бягството си. — Харди забеляза реакцията на Рон — непресторена уплаха. — В онези документи никъде не се натъкнах на името Рита Браунинг, така е. Но ми се струва, че в деветстотин и втори не живее никой.

— Можеш ли да го установиш? Някой проверявал ли е?

— В крайна сметка, да. Стига да издействат заповед. Могат да преобърнат жилището и да извадят късмет, ако точно там Брий… ако там е станало. Но това ще отнеме време — Харди хвърли поглед на часовника си, — а точно сега го нямаме. След четирийсет и пет минути ще сме в съда.

Рон повъртя чашата си с кафе. Погледът му срещна очите на Харди.

— Брий — произнесе той.

— И аз така мисля.

— Тя откри сметките ми. Нищо по-просто от това да открие и своя.

— Дори ако не е била срещу кредитна карта ли?

Рон вдигна рамене.

— То е почти едно и също. С фалшиви данни, под друга самоличност. Какво по-лесно, особено ако основната ти сметка идва от милиардерска мултинационална компания като „Калоко“. Банките се редят на опашка, само и само да ти помогнат.

— Но за какво й е трябвал друг апартамент?

Отговорът хрумна едновременно и на двамата, докато Рон го произнасяше:

— За любов.

— Мъже ли е приемала там?

— Защо не? Като си помисля, идеално е — дискретно, наблизо, никакви разправии…

— Но за да се изплаща ипотека, някъде трябва да има налични пари. Брий печелеше ли достатъчно…

Рон изрече „Не“, преди Харди да е довършил.

— До тази година печелеше много, но недостатъчно за такъв разход.

— Колко би струвало?

— В нашата сграда апартаментите с една спалня вървят по четиристотин и петдесет хиляди. Нашето жилище струваше седемстотин и петдесет.

Харди подсвирна.

— На мен ли го казваш? Парите, които тя получаваше, едва стигаха, за да живеем прилично. — Подвоуми се. — А след като напусна „Калоко“… — Той замълча, печелейки време, като отпи от кафето. — Трябва да знаеш. Може би и вече си наясно. Щеше да ни се наложи да се местим.