Неоспоримо доказателство

— И започна да ходиш с нея.

— Не, не още. Не ми се обади — той завъртя рома си, остави го недокоснат на масата. — Но аз я желаех, изобщо не я познавах, но това нямаше значение. Трябваше да я видя пак. Не знам какво ми беше станало.

Образът на Селин Неш затанцува пред очите на Харди и той го удави в бирата си.

— Добре, и после?

— Изчаках една седмица, след това отново отидох и купих една от дърворезбите, четири хиляди и петстотин долара и казах на собственичката да я прати на Мей.

— Това изключва простонародния елемент.

— Парите нямаха значение. Имам пари. Във всеки случай това я накара да ми се обади, за да ми благодари и аз й казах, че искам да я видя, но тя отново каза не, не можела да го направи.

— Попитах я защо, омъжена ли е, сгодена ли е, не се ли интересува от мъже? Не? Поне ми кажете защо? Така че тя се съгласи да вечеря с мен. И ми каза.

— Професията си?

— С какво се занимава, да. Беше уплашена, това, че бях съдия я бе притеснило — той отсечено се изсмя. — Трябваше да й обещая най-напред неприкосновеността й. Наистина я желаех, Диз. Онова, с което се занимаваше, нямаше никакво значение за мен. Отвърнах й, че не се интересувам от подобен род взаимоотношения, с плащане. Харесвам я, искам да я виждам, да излизам нормално с нея. Тя се разсмя. Не се занимавала с такива работи. Тогава я попитах дали изобщо мога да се виждам с нея, независимо от условията.

— Господи, Анди…

— Не, не беше така. Не беше унизително. Приличаше повече на добронамерено преговаряне.

— Е, и до какво доведоха преговорите.

Съдията се загледа в отсрещната страна на помещението.

— Три хиляди долара.

Харди преглътна, отпи една дълга глътка, отново преглътна.

— Три хиляди долара? За един път?

— Не, на месец.

— Плащал си на Мей Шин по три хиляди долара месечно?

— Да!

— Боже, Боже, Боже!

— След първите няколко месеца бих плащал колкото пожелаеше. Не се смей. Влюбих се в нея, Диз. Продължавам да я обичам.

— Анди, не плащаш на някого, когото обичаш.

— След първата вечер въпросът с парите повече никога не се обсъждаше. Мислех си, че и нейното отношение към мен се променя.

— Как? В какъв смисъл?

— Че започва да ме обича.

Беше толкова просто, толкова нормално, толкова невероятно погрешно, че Харди не знаеше какво да каже.

— Ами другите й клиенти?

— Изостави ги всичките, почти веднага. Това беше едно от нещата, което ми вдъхна известна надежда…

— Че ще се влюби в теб?

— Предполагам.

— И после какво? Ще се ожениш за нея и ще си имаш малко щастливо семейство?

Фаулър поклати глава.

— Не, никога не съм си мислил, че ще се женим. Тя ме правеше щастлив, това е всичко. Означаваше нещо за мен. Изпълваше празното пространство. Мислех си, че и аз означавам същото за нея.

— Но не е било така.

— За известно време бях сигурен, че беше. Започна да ми готви, приготвяше ми специални вечери, правеше ми подаръци — преспапието, например — такива неща. После, преди четири или пет месеца, просто всичко свърши. Обади ми се и ми каза, че не можем да продължаваме повече.

— Оуен Неш?

— Предполагам. Тогава не го знаех. Каза ми просто да си мисля, че е умряла. Но била щастлива, да не съм се тревожел. Да не съм се тревожел…

Харди се облегна на кожената облегалка на сепарето. Всичко това съвпадаше с неразположението на Анди преди няколко месеца, обяснението му пред Джейн, че някакъв приятел бил умрял. Франи и Джейн, и двете, независимо една от друга, се бяха оказали прави. Една жена бе разбила сърцето на мъжа, най-старата история на света.

Но сега, гласеше историята, съдията трябваше да продължи да живее. Той отпи от рома си.

— Това е, Диз, вече знаеш.

— Не искам да знам.

— Така е казала и Ева, когато изяла ябълката. И също вече е било късно.

Харди се наведе отново напред, с ръце подпрени на масата.

— Не можеш да гледаш делото, Анди. Просто не разбирам как е могло да се стигне толкова далече.

Отговорът — същият, който Фаулър бе дал на Фримън по-рано през деня — беше, че се бе стигнало стъпка по стъпка: отправянето на обвинението в Общинския съд, без шанс изобщо да стигне до залата на Фаулър, след това образуването на делото от върховните съдебни заседатели, което оставяло само шанс едно към шест да се падне на него, после решението му да не ходи и да се моли на Лио Чоморо, защото латиноамериканският нацист щял да използва връзката Фаулър/Шин като политическо оръжие срещу него. Анди не спомена за дупката в леда, която не беше свършила работа — Фримън да му направи отвод. Нямаше никакво намерение да отваря кутията с червеите. Още повече, никой не знаеше, че бе наел Фримън и той възнамеряваше това да си остане тайна.

— Реших, че след като въпреки всичко се падна на мен, добре тогава, значи така е било писано. Нали знаеш, ще има предразсъдъци за това, че е японка, заради професията й. Поне мога да й осигуря равни шансове. Бих могъл да й помогна. Може да се върне отново при мен. Нямаше причина всичко това да излезе наяве. И сега няма. Не бих пречил на правосъдието, Диз. Никога не бих го направил.

На Харди му се искаше да му каже, че вече го е направил. Вместо това заяви:

— Подобни рационални обяснения вероятно биха изключили вероятността от лишаване от съдийски права, Анди, но ние и двамата с теб знаем, че въпреки това е неетично. Познаваш подсъдимата — по дяволите, бил си в интимни отношения с нея. Ако това не е конфликт… — Какво можеше да каже? Анди го знаеше толкова добре, колкото и той самият. — Трябва да се оттеглиш от делото.

— Ако го направя, ще се наложи да изтъкна някаква причина, а аз не мога да го направя.

Бирата на Харди беше свършила. Той вдигна халбата си, видя и я остави на масата.

— Можеш да се пенсионираш.

— Сега, без предизвестие?

— Процесът няма да се гледа утре, Анди. Има достатъчно време. Ще бъде прехвърлен на друг. Телефонните извадки не са свързани пряко с убийството. Полицията искаше само двайсети юни. Не е нужно и останалото да е там.

Това също не беше етично и Харди не бе сигурен дали може да го направи. Досието беше държавен архив. Да се фалшифицира, да се укриват потенциални доказателства — дори и ако отношението им не е свързано с делото — се смяташе за углавно престъпление. Въпреки, че той не казваше, че ще извади разпечатките с по-раншна дата от досието. А щом не го беше казал изрично, не го бе казал изобщо. Такава беше играта и Анди Фаулър също играеше по нейните правила.

Харди, независимо от дилемата къде да тегли чертата между личната лоялност, и общественото доверие, знаеше, че трябва да накара Фаулър да се откаже от делото и нямаше намерение да бие барабана за случилото се. Ако една благородна лъжа можеше да постигне и двата резултата, мислеше си той, тогава заслужаваше си да бъде изречена. Но можеше и да не си заслужава. От колко малки грехове се състоеше смъртният грях? Колко ангелчета можеха да танцуват на главата на топлийка?

— Дизмъс, аз съм само на шейсет и две, не съм готов да се оттегля…

— Знаеш ли, Анди, не гледай само лошото, виж и преимуществата. Поне репутацията ти ще остане ненакърнена. Може да те призоват във федералния съд.

И двамата кисело се усмихнаха на това. Отправяха последно предупреждение, светлините бяха запалени, музиката намалена.

Налагаше се Харди да пришпори малко нещата.

— Трябва да знам до утре сутринта, Анди. Наистина съжалявам.

Фаулър го потупа по рамото.

— Аз съжалявам, че те поставих в толкова неловко положение, Дизмъс, макар да се радвам, че точно ти разбра. Всеки останал…

— Анди, приятели сме от отдавна, но в този случай аз съм всеки останал. Просто ти давам един ден, за да поправиш недоглеждането си. Но то трябва да бъде поправено, по един или по друг начин. Искам да сме наясно по този въпрос.

Съдията отново беше спокоен, проумял бе как стоят нещата.

— Ясно е, Диз. Напълно. Не се тревожи.