Нищо друго освен истината

— Съвети. Добре казано.

— И аз така си помислих. Но следва нещо още по-хубаво. Обадих се на един приятел, мой колега от Синсинати, от „Сентинел“…

— Ти си се преуморил, Джеф.

— Всъщност, като нищо да спечеля „Пулицър“. А и ти не седиш със скръстени ръце. Оказа се, че в Синсинати знаят това-онова за Бакстър Торн. Е, не че чак всички са наясно, но моят приятел знае — Торн от години е момчето за мръсната работа на Елис Джаксън.

— А той кои е?

— Ето това ще ти хареса: Джаксън е главен изпълнителен директор на „Спейдър Круч Охайо“.

Харди усети как по гръбнака му премина тръпка и знаеше, че тя не е предизвикана от студа навън, процеждащ се през прозорците на кантората му.

Джеф продължи:

— Така че навярно спипахме СКО да плаща за мръсни номера в Сан Франциско. Налучкахме човека, който би могъл да налее МТБЕ във водата, да убие Брий Бомонт…

— Да подпали къщата ми — безизразно добави Харди.

— Да, и това — съгласи се Джеф. — Но не сме наясно и трябва да разберем как е станало така, че ако сме на вярна следа, Бакстър Торн се е разтревожил от теб.

— Някой му е казал.

— И аз така смятам. Обаче кой?

Харди напрегна мозъка си, мъчейки се да сдържи интуитивната си реакция за втори път през този ден, че навярно е Валънс. Но възможно бе да идва от още по-високо — не изключваше указанието да е дошло от самия Деймън Кери, макар че Джеф Елиът не би приел подобно предположение.

Но защо да спира до Кери? Връзката със СКО можеше да бъде дори Фил Канета — за ченгетата, работещи като волнонаемна охрана по договор, се знаеше, че също предлагат мускулите си, че помагат в мръсната работа. Запита се дали Канета не е вършил същото за СКО? Или за Бакстър Торн?

— Наистина нямам никаква представа, Джеф — отговори му Харди, — освен че би ми се искало да остана за малко насаме с тоя тип Торн.

— Между другото, говори ли тази сутрин с Ал Валънс? — попита Джеф. — В „Клифт“? След като ме събуди заради него?

— Не ти ли разказах?

Чу как Джеф въздъхна.

— Не. Струва ми се, че пропусна.

И внезапно сутрешните сведения се вързаха с току-що чутото от Джеф. Докладът на Брий. Тя променила отношението си към етанола и Валънс опитал — според него успешно — да я удържи да не казва на Кери. Кой повече и от Кери би имал полза от мълчанието й? СКО. А СКО — това е агентът им Бакстър Торн.

Ами ако усилията на Валънс да принуждава Брий да мълчи са се провалили? Ако на някой му е било необходимо да й затвори устата?

На все същия Валънс.

Може би. Но не искаше да навежда Джеф Елиът на тази мисъл. Имаше си свой план и смяташе, че вече, ей Богу, се е сдобил с правото да се стреми към изпълнението му.

— Мислех, че ме е излъгал — кротко забеляза Харди, — и затова исках да поговоря с него.

— И излъгал ли те е?

— По-скоро недоразумение. Изясних го. — Пауза за промяна на темата. — А ти свърза ли се с Кери?

— Днес е на ред — обеща Джеф. — Ако успея да стигна до това.

— Какво би могло да те спре?

— Единият от проблемите с ежедневната рубрика е, че тя трябва да се напише. До вторник Кери ще е неуловим. Утре ще се занимавам с Торн.

— И как ще се добереш до него?

Харди се обзалагаше, че очите на Джеф вече не са изморени — бе надушил следа.

— Класическата примамка, а после обръщам нещата на сто и осемдесет градуса. Обадих се във ФМК, че искам интервю във връзка с отравянето на водата, за което той ще пожелае да говори. А озова ли се веднъж при него, ще му задам коренно различни въпроси. — Смени тона: — Струва ми се, че сме съвсем близо до целта, Диз, наистина.

— Надявам се — отговори Харди, — но ще ми направиш ли една услуга?

— Каква?

— Не ходи сам.

След като затвориха, Харди незабавно се обади на пейджъра на Глицки. Джеф Елиът може и да го възненавиди за това, но от гледна точка на Харди случаят вече беше за полицията и толкова.

Всъщност дори и без убийството на Брий Бомонт може да се приведат убедителни доводи, че пожарът в къщата на Харди, ако е подпален от същите хора, които са излели МТБЕ във водата, е опит за убийство и следователно е от компетенцията на Глицки. Макар пулгаският Храм на водата да е в района на Сан Матео, той е градска собственост и Глицки можеше да изтъкне правото си на поне още едно пълномощие: да разследва смъртта на убития вчера турист на средна възраст.

А сега, след новите сведения, които Харди бе в състояние да му осигури след разговора си с Джеф Елиът, разследването току-виж стигнало до Бакстър Торн и навярно пак до Брий.

Докато чакаше обаждането на Глицки, стана, протегна се, заобиколи бюрото, за да помята стрелички. Но вместо това, отиде до прозореца, погледна надолу към Сътър Стрийт, после се върна на стола си и придърпа колекцията си от книжа към себе си.

След като вече търсеше нещо конкретно — доказателства за връзка между ФМК и убийството на Брий, — смяташе, че вероятността да го забележи е по-голяма.

Но телефонът иззвъня.

— Да.

— Вземи си сложи телефон в колата, пейджър, какво да е. Звъних из целия град да те намеря.

— В кантората съм. И ти се обадих, не помниш ли?

— Аха, ама не допусках, че ще работиш в неделя и не те търсих там.

Харди се направи, че не забелязва недоброжелателността му. Ейб бе ходил на местопрестъплението на едно убийство и бе прекарал там последните няколко часа. Напълно разбираемо, че е кисел.

— Добре де, ето, че се чухме. Интересно ли ти е защо те търся? Ще ти стане.

— На теб ще ти е по-интересно защо ти звъня. — Тонът на Глицки изобщо не омекваше.

— Защо? — попита Харди.

— За застреляния полицай.

Внезапно го осени. Имаше само една причина на Глицки да му е необходимо двамата да говорят по този въпрос. Сърцето му моментално се сви.

— Фил Канета.

Гласът на приятеля му прозвуча сурово:

— Ти си първият, на когото го казвам.

— Къде си?

Лейтенантът му обясни.

25

Харди се намираше на детелината на Мюр, в самото сърце на „Гарнизона“. Много пъти досега бе карал през градската гора и тя се бе запечатала в паметта му ведра и прекрасна — двупосочен път с надвиснали над него клонаци, виещи се от обширното евкалиптово море.

Но днес, в късния следобед, сякаш иззад всеки клон дебнеше заплаха. Заради гъстата мъгла имаше видимост на не повече от петнайсет метра. Креташе с двайсетина километра в час, вперил присвити очи в нищото. Покрай платното нямаше бордюри и осветление и на два пъти усети, че гумите му излизат от асфалта.

Най-сетне зърна няколко паркирани коли и още повече намали скоростта. Заради мъглата местопрестъплението се очертаваше със застиналата отчетливост на офорт — контурите на три патрулни коли, два фургона, дори няколко новинарски бусчета, инспекторските коли без отличителни белези. Спря зад тях, вдигна ципа на якето си и се опита да различи Глицки в кръжащата групичка призрачни фигури.

Лейтенантът стоеше до задната врата на един от фургоните и докато приближаваше, Харди позна придружаващия го — Джон Страут, върлинестият, говорещ провлечено следовател по смъртните случаи на града и окръга. Глицки го забеляза, едва когато приближи.

— Джон, познаваш Дизмъс Харди.

— Разбира се. — Страут бе работил с Харди и бе свидетел по няколко от делата му. Странно изглеждаше обстоятелството, че Харди, сега адвокат защитник, се намира на местопрестъплението на този етап от разследването, но Страут се бе нагледал на какво ли не и почти нищо не можеше да го изненада.

— Как си, Диз? — Протегна ръка и Харди я пое.

— Немного добре — призна си Харди. — Имах тежък ден.

Страут, както обикновено, бе лаконичен:

— Ще ми се да можех да кажа същото за тукашната ни жертва. Неговият ден е траял само няколко часа. Струва ми се, че ако имах избор, бих предпочел да е тежък, а не кратък.

— Да — раздвижи се Глицки. — Тази сутрин къщата на Харди се подпали.

— И то не сама — остро добави Харди.