Тринадесетият сдебен заседател

6

— Разкажете ми за Лари Уит.

Дженифър и Фримън седяха един срещу друг на масата, а Харди се бе превърнал в муха на стената, край вратата. Фримън бе извадил от чантата си термос и сега на масата димяха три чаши топло кафе.

— Какво искате да знаете? За нас двамата?

— Искам да знам _всичко_. — Фримън бе закачил сакото си на облегалката на стола. Седеше отпуснато, ризата му бе изляза от панталоните. — Все пак, може би ще е най-добре да започнем с това, колко често ви е биел.

Дженифър премигна, после се съвзе. Очите й се разшириха, спряха се на Харди, после се върнаха на Фримън.

— Не съм казвала, че ме е биел… само се карахме.

Фримън протегна назад ръка, за да не позволи на Харди да се обади.

— Но все пак ви е биел — каза той с успокоителен тон.

— Не виждам какво общо има това.

— Има, Дженифър. Може да се окаже много важно. — Говореше тихо, убедително. — Заради него могат да ви оправдаят, то е валидна защита, нещо, за което съдебните заседатели могат да се хванат. Истината е, че ви е биел, нали?

Харди не можеше да не забележи, че отношението на Дейвид сега бе доста по различно от момента, когато каза на Лайтнър, че трудно би убедил съдебните заседатели, след като и детето е било убито.

Дженифър замълча, мускулите на челюстта й не преставаха да се движат.

— Казах вече… _не съм убила Лари_, господин Фримън. Не ме интересува какъв възможен мотив да го направя ще изтъкнете, _не съм го убила_! Боже мой! Да не би да кажат, че съм убила и Мат?

— Вече го казват, госпожо Уит.

Смехът й беше горчив, крехък.

— И защо, според тях, съм направила _това_? Какъв е бил мотивът ми да убия сина си?

Фримън продължаваше да говори тихо, с равен глас.

— Сега не става дума за Мат, Дженифър. Говорехме за Лари.

— Пет пари не давам за Лари! — Удари с юмрук по масата. — _Не съм убила Мат!_ Не разбирате ли? — Погледна Харди.

Харди се почувства длъжен да се намеси.

— Ще твърдят, че Мат се е появил неочаквано, че сте изпаднали в паника или че детето е застанало пред вас, когато сте стреляли.

Тя затвори очи. Дишаше тежко.

— Но… ако е станало случайно, значи не е предумишлено убийство, нали? Искам да кажа… това не е истина, но ако твърдят, че е… няма да е същото като с Лари… — Лицето й стана мъртвешки бледо.

Харди се изкуши да й го обясни така, както на него го обясниха Драйсдейл и Пауъл. Въздържа се, но го обезпокои факта, че е задала въпроса и толкова трескаво отричаше.

В това време Фримън кимна, сякаш се бе уверил в нещо сам за себе си. Приведе се напред и опря ръце на масата. Гласът му продължаваше да е внимателно модулиран, но този път звучеше като инструмент. Под успокояващия тон се долавяше заплаха.

— Искам да изясним нещо още сега, Дженифър. Аз не ви обвинявам в нищо. Трябва да сте наясно, че нито вярвам, нито се съмнявам в думите ви. Каквото и да ми кажете. Не ме интересува дали сте го направили или не. Защо или защо не.

— Но аз не съм…

Фримън вдигна ръка.

— Трябва да знаете, че ако Лари ви е биел, обвинението неминуемо ще изтъкне този факт като възможен мотив да го убиете. Така, ако _веднъж_ сте се скарали и Лари ви е ударил, съдебните заседатели няма да приемат това за достатъчно оправдание да го убиете. Ако, обаче, успеем да покажем, че побоищата са били _редовно_ събитие в брака ви, че сте живели в непрекъснат страх и стрес, това вече ще е достатъчен контрааргумент. Независимо дали сте го убили или не…

Дженифър поклати глава.

— Не съм го убила, но ако съм, значи съм имала право, така ли?

Харди се изопна. Мислеше същото — нямаше как да е хем едното, хем другото. Независимо от мотива, или е убила мъжа си, или не.

Дженифър разбираше тази разлика и тя не й беше безразлична. Това е добре, помисли си Харди. Но… трябваше да се съобрази с още нещо… фалшификатор, способен да планира действията си отдалеч и да действа? Способна ли бе Дженифър Уит на подобно нещо? Мисълта го обезпокои.

Фримън не отстъпваше.

— Ще трябва да изработим някаква защитна стратегия от всичко това, така че се налага да сме готови за всякакви аргументи в наша вреда. Боя се, че ако само повтаряте, че не сте вие, няма да стигнем доникъде.

Харди се приближи до масата. Лицето на Дженифър бе каменно, в очите й имаше гняв. Сълзите заплашваха да потекат всеки миг. Изведнъж Фримън протегна ръце и улови нейните.

— Дженифър, това е само разговор… удрял ли ви е Лари?

Тя кимна.

— Да, но не така… искам да кажа… един два пъти го е правил, но аз си бях виновна, струва ми се.

— По-точно? — подкани я Харди.

— Ами… често обърквах нещата. Правех грешки и…

— И Лари вдигаше ръка? — попита Фримън изненадано, макар и да бе слушал подобни неща безброй пъти от клиентите си.

Дженифър сви юмрук и отново удари по масата. Играе ли? Харди не беше в състояние да прецени.

— Слушайте, престанете с този бой! Може и да ме е удрял веднъж-дваж пъти, но в никакъв случай не е имало побоища. Вярно е, че побесняваше, но ме обичаше и просто понякога се чувстваше разочарован от мен.

— И после какво? — попита Фримън.

— Какво „после какво“?

— Какво стана след като Лари ви удари? — Дощя му се да добави: „за ваше добро“, но се въздържа. Чакаше. Положението ставаше сериозно.

Тя отново се сви и наведе глава — поведение, издаващо уплаха и притеснение… изглеждаше някак си познато.

— Чувстваше се ужасно. Просто не можех да си простя, че заради мен се чувстваше така…

— Заради вас? От къде на къде?

— Защото обърквах нещата. Ако…

— Нямаше да ви удари?

— Да. Не разбирате ли?

Харди и Фримън се спогледаха и Фримън продължи:

— Значи Лари се чувстваше зле, след като ви удряше?

— Ужасно. Наистина. Обичаше ме. Давам си сметка накъде биете, но това просто не е вярно. Само той ме познаваше в действителност. След това ставаше много мил… носеше ми цветя на следващия ден. — Сега сякаш нещо я смути. — Някои от тези моменти бяха най-хубавите… После, имам предвид.

— След като ви е ударил?

— Но вие току-що казахте, че е било веднъж-дваж пъти. Значи два. А може би три?

Не се предаде.

— Не. Два пъти. Не исках да кажа „някои“ моменти… и двата пъти. — Кимна. Струваше им се, че са достигнали дъното на кладенеца, но все още им се виждаше странно, че така упорито отказва да признае за малтретирането.

Фримън погледна папката на масата пред себе си.

— Добре, тогава да поговорим за този, който е убил Лари, след като не сте вие. _Тъй като_ не сте вие, имам предвид. Някакви идеи?

Тя мълча известно време, сякаш за да смени скоростите, после посегна към кафето. Погледът й се проясни.

— Работеше много. Беше лекар.

— Да. А имаше ли врагове? Някой да му е имал зъб за нещо?

— Ами… може би първата му жена… Но това звучи толкова нелепо… не искам да обвинявам първата му жена в каквото и да било. Сигурна съм, че не е тя.

— Откъде сте толкова сигурна, Дженифър?

— Просто не би го направила… след толкова време. Струва ми се безсмислено.

— А би ли го направила по-рано?

Заопипва чашата, премести я, пак я взе, намести се на коравия стол.

— Положението беше такова… тя е работела, докато той е учел медицина… после е завършил и нещата не са тръгнали. Струва ми се, че тогава тя никак не се е чувствала добре.

— Заради вас ли?

Дженифър се нацупи и на Харди му заприлича на преструвка. Игра. Дженифър Уит обичаше да играе роли, сега нямаше никакво съмнение в това. Не беше лесно да я разбере човек.

Фримън продължаваше:

— Значи бившата съпруга на Лари. Как й беше името?

— Моли.

— Пак питам, вие бяхте ли в картинката, когато те се разделиха?

— Вече имаха проблеми помежду си.

Това бе отговор на въпроса.

— Споменахте ли за Моли в полицията?

— Не. Казах вече… Тя не би…

— Длъжен съм да попитам, Дженифър. — Фримън записа нещо в бележника си, а Харди се приближи и седна на стола до масата.