Натюрморт с гарвани

Единият крак, едната ръка, после другият крак, другата ръка. Кори бавно се изкачваше по скалата. Сега вече мракът зееше и над нея, и под нея, пронизван само от слабия лъч на фенерчето. Сърцето й туптеше още по-бързо, а ръцете и краката й започнаха да треперят от необичайното усилие при катеренето. И макар и да бе странно, колкото повече наближаваше ръба на прохода над себе си, толкова по-отчаяна се чувстваше. Вече не смееше да гледа нагоре и нямаше представа дали й оставаше да изкатери метър или десет метра.

— Там долу има нещо! — извика неочаквано Уийкс с пронизителния си глас. — Нещо се движи!

— Полицай Уийкс, закрепете се за скалата и осигурете прикритие — нареди Пендъргаст. След това се обърна към Кори: — Кори, остават само три метра. Представяй си, че се изкачваш по стълба.

Пренебрегнала болката, която пронизваше китките и глезените й, тя се улови за следващата опорна точка, намери къде да стъпи и се набра на мускули.

— Това е той! — чу вика на Уийкс. — О, Боже мой, той е тук!

— Използвайте оръжието си, полицай — рече спокойно Пендъргаст.

Кори отчаяно се улови за следващата опора, намери по-висока „стъпенка“ за крака си. Той се подхлъзна и сърцето й едва не спря от ужас, когато се люшна от стената. Ала Пендъргаст отново бе там, ръката му я подпря и я задържа, насочи крака й към по-добра опора. Тя сподави риданието си; а и бе толкова уплашена, че почти бе лишена от способността да мисли.

— Няма го — рече Уийкс с непроницаем тон. — Поне аз не мога да го видя.

— Още е там — отвърна Пендъргаст. — Катери се, Кори. Катери се.

Силно задъхана от болката и от усилията, Кори се набра отново нагоре. С периферното си зрение видя, че с малка маневра Пендъргаст се бе завъртял около една издатина, за да се обърне назад. С едната ръка държеше фенерчето, а с другата пистолета, чийто лазерен прицел обхождаше кухината под тях.

— Ето го! — извика Уийкс.

Кори чу оглушителния рев на пушката му, последван от втори.

— Много е бърз! — изпищя Уийкс. — Прекалено бърз е!

— Аз те прикривам отгоре — каза Пендъргаст. — Просто задръж позицията си и се прицелвай внимателно.

Последва нов изстрел на пушката, втори.

— Иисусе Христе, Иисусе Христе! — повтаряше непрекъснато Уийкс и стенеше задъхан.

Кори се осмели да погледне нагоре. На слабата светлина на фенерчето видя, че й оставаха метър и половина до ръба на арката. Ала не се виждаха повече опорни точки. Опипа наоколо първо с едната ръка, после с другата, ала камъкът бе гладък.

Нов писък и нов изстрел на пушката.

— Уийкс! — извика Пендъргаст. — Стреляте както ви дойде! Прицелете се!

— Не, не, не! — Пушката изгърмя отново. И след това Кори чу издрънчаването — паникьосаният Уийкс хвърли празната си пушка и се закатери яростно.

— Полицай Уийкс! — изкрещя Пендъргаст.

Кори отново протегна ръце с разперени пръсти, търсейки опора. Не намери. Изплака от страх и погледна надолу към агента с молба за помощ. И тогава замръзна наместо.

Една сянка се появи от мрака долу и заподскача по скалата като паяк. Пистолетът на Пендъргаст изгърмя, но сянката продължи да се катери към тях. В един миг светлината на Пендъргаст попадна право върху нея, но нещото изръмжа яростно и се отклони от лъча. Ала за Кори това бе достатъчно, за да види още веднъж едрото, кръгло като луна лице, нечовешки бяло; рядката брада; малките сини очи, изпъстрени с кървави петънца, вторачени изпод дългите, женствени мигли; същата странна, целеустремена и неподвижна усмивка; лице, което изглеждаше невинно като детско и в същото време — толкова далечно, обсебено от мисли и емоции, които бяха тъй странни, че не изглеждаха човешки.

Докато Кори гледаше надолу, фигурата се изкачваше по скалата с ужасяваща скорост.

Пистолетът на Пендъргаст изгърмя отново, ала Кори забеляза, че катерещият се отчаяно Уийкс бе застанал между него и чудовището и агентът от ФБР вече не можеше да стреля. Тя се притисна към скалата, сърцето й биеше до пръсване, но не бе в състояние да помръдне, не можеше да извърне поглед, не можеше да стори каквото и да е.

Убиецът настигна катерещия се с все сила Уийкс, замахна с чукообразната си ръка и го халоса по гърба, пречупвайки го като хлебарка. Уийкс изпищя от болка, пусна скалата и започна да се свлича. Масивната ръка замахна отново и този път нанесе страничен удар, който блъсна с все сила главата на Уийкс в камъка. Застинала от ужас, Кори видя как Уийкс полетя надолу покрай скалата и към голямата цепнатина; тялото му не издаде никакъв шум, докато изчезваше в пелената на мъглата към безкрайната бездна под нея.

Веднага прозвуча нов изстрел на Пендъргаст, но съществото направи голям маймунски скок встрани и отново се закатери с почти невероятна сръчност. И преди тя да успее дори да поеме дъх, той връхлетя Пендъргаст. Последва удар, пистолетът на агента издрънча върху пода на пещерата. След това чукът на юмрука на онова създание се вдигна да нанесе нов, фатален удар и Кори, която най-сетне намери сили, изкрещя:

— Не!

Ала когато юмрукът се стовари, Пендъргаст вече не бе там, бе отскочил встрани. Сега агентът вдигна ръка със свити пръсти и нанесе мощен удар с длан върху носа на мъжа. Чу се хрущене и рукна яркочервен кървав фонтан. Мъжът изстена от болка и се нахвърли отново, като едва не свали Пендъргаст от скалата. Агентът се олюля, свлече се, но сетне успя да предотврати падането си като се улови за скалата на няколко метра по-долу.

Ала беше вече твърде късно. Окървавеното и разпенено създание бе минало покрай Пендъргаст и сега се катереше по стената към Кори. Тя бе безпомощна; не можеше дори да пусне и едната си ръка, за да се защити; можеше само да се притиска към скалата.

Стигна я за миг и големите мазолести ръце отново я уловиха за шията, вече без колебание, без някаква следа от човечност, мъртвите очи, обладан единствено от усещането за гняв и желание да убива. И звукът от нейното задушаване бе удавен от собственият му жесток рев.

М-ъ-ъ-ъ-х-х-х!

Седемдесет и шеста глава

Вятърът вече духаше още по-силно и Шърт и Уилямс се бяха подслонили в изкопаните в ската стълби, водещи към пещерата. Шърт знаеше, че не там им бе наредил шерифът да стоят, но майната му — минаваше един след полунощ и вече бяха стояли на дъжда и студа повече от три часа.

Той чу как Уилямс изстена, след което изруга. Погледна към него. Уилямс се бе сгушил по-надолу в изкопа и държеше пропановия фенер. Шърт бе превързал раната на другаря си, използвайки аптечката на една патрулка. Раната бе дълбока, но не чак толкова сериозна, колкото я представяше Уилямс. Истинският проблем бе положението им. Радиостанциите на полицейските честоти мълчаха, електричеството бе прекъснато навсякъде, дори няколкото търговски радиостанции, чийто сигнал стигаше дотук, не се чуваха в ефир. В резултат на това нямаха информация, нямаха заповеди, нямаха новини, нищо. Вече три часа Хейзън и останалите бяха в пещерата, а единственото нещо, което бе излязло от нея, бе едно от кучетата с наполовина откъсната челюст.

Шърт имаше много лошо предчувствие.

От пещерата се носеше дъх на влага и камък. Шърт потрепери. Не можеше да се отърве от мисълта за кучето, появило се изведнъж от мрака. След него бе останала кървава следа. Какво би могло да разкъса така кучето? Погледна отново часовника си.

— Господи, какво, по дяволите, правят там долу? — попита Уилямс за десети път.

Шърт поклати глава.

— Трябва да отида в болница — рече Уилямс. — Може да хвана бяс.

— Полицейските кучета нямат бяс.

— Откъде знаеш? Но със сигурност раната се инфектира.

— Намазах я обилно с антибиотична паста.

— Защо тогава ми пари толкова? Ако се инфектира, няма да забравя кой я превърза, доктор Шърт.

Шърт се опита да го игнорира. Дори страховитият вой на вятъра около входа на пещерата бе за предпочитане пред хленченето му.