Мистерията Миша

— Успя ли да се свържеш с подводницата? — сопна се Томашенко, после мълчаливо се укори, че си е изпуснал нервите. Ако неговият радист беше успял да установи връзка, веднага щеше да докладва.

— Не, лейтенант — отвърна безчувственият якут, надвесен над своя тактически предавател. — Вече няма никакви смущения, но няма и отговор. Сигурно не са намерили пукнатина в леда за антената.

— Така да бъде — Томашенко насили гласа си да звучи нормално. — Ще опитаме пак през обедното разписание. — Така беше по-добре. Щеше да му даде два допълнителни часа да разчисти бъркотията и да прикрие провала си. — Свържи ме с отряд „Бяла птица“.

— Веднага, лейтенант.

Да използват радиото толкова безразборно беше друг знак за бедствието, както и разделянето на оскъдния състав. Но всъщност Томашенко нямаше избор. Трябваше да оправи нещата тук, при останките на самолета, а едновременно с това — да намери и ликвидира онези проклети американски агенти!

В основата на Източното възвишение старшият сапьор се появи от гърлото на пещерата. Като влачеше детониращия проводник след себе си, той се оттегли през огряната от слънцето повърхност на глетчера към временния команден пост на Томашенко. Вторият сапьор взе детонаторната кутия от шейната с експлозивите и почна да я настройва.

— Лейтенант, водачът на „Бяла птица“ е на линия.

Томашенко отметна качулката на якето си. Надвеси се до радиста и пое слушалките и микрофона.

— Бяла птица, тук Червена птица. Докладвай!

— Червена птица — прошепна през слушалките промененият от връзката глас. — Нямаме контакт. Претърсихме южните склонове и главните утъпкани пътеки за втори път. Няма и помен от тях. Не са на глетчера и не са се спуснали долу от тази страна на хребета. Сигурно са слезли от северната страна, лейтенант.

Същото спускане, за което предишната нощ Томашенко беше казал, че е невъзможно.

— Много добре, Бяла птица — рязко каза той в слушалката. — Започвайте претърсване в западния край на острова и при научната станция. При контакт нападайте. Скоро ще се присъединим към вас. Червена птица, край.

— Разбрано. Изпълняваме. Бяла птица, край. — Томашенко подаде обратно слушалките и микрофона.

Американците сигурно се бяха насочили към станцията. Нямаше къде другаде да отидат. Ако беше така, значи още имаше шанс да ги пипнат и ликвидират. Дори ако това му костваше още една трета от състава, тайната на Събитието от пети март щеше да бъде запазена.

Групата на сапьорите вече беше свързала захранването на зарядите с детонаторната кутия и електричарят раздвижваше ключето.

— Готови сме за взрив, лейтенант.

— Давайте. Издухайте я.

Сапьорът сложи облеченият си в ръкавица палец върху взривния бутон и се поколеба, като погледна през рамо към взводния си командир.

— Лейтенант, тези хора в пещерата… Сержант Виляйски и нашите хора. Не трябва ли да кажем нещо… някоя дума?

— Мъртвите са глухи, сержант. Огън!

Индукторът на детонаторната кутия изсвистя и дълбоко в недрата на пещерата се чу оглушителен грохот. Натрошиха се десет хиляди тона базалт, разместиха се и си намериха ново място, запечатвайки екипажа на „Миша 124“ и четиримата загинали от спецназовския взвод във вечността на черната скала. За кратко от гърлото на пещерата изригна лава на прах, но веднага беше затрупана от пороя лед и сняг, който прииждаше надолу от страната на Източното възвишение и заличаваше последните следи. Дори онези, които бяха влизали в тунела, прокопан от лавата, щяха много трудно да го намерят пак.

След като снежната мъгла от лавината се разнесе, водачът на сапьорите проговори с равен глас:

— Вашите заповеди, лейтенант?

— Прибирай детонаторното захранване и да се изнасяме. Искам да се присъединим към групата на търсачите възможно най-скоро.

Сапьорът посочи към останките на „Миша 124“ на половин миля от другата страна на седловината.

— Ами самолетът?

— Оставяме го както си е. Американците знаят за него и ако го взривим сега, само ще повдигне още въпроси. Да тръгваме!

В този миг радистът замръзна. Той килна глава и притисна слушалките по-близо до главата си.

— Лейтенант, чувам сигнал от цикъла на предавателя! Това е радиостанцията за проследяване, която носеше майор Смислов!

Томашенко се надвеси над рамото на радиста.

— Сигурен ли си?

— Това е същата честота и същата кодова комбинация. Трябва да е неговото устройство.

— Определи местоположението! — Смислов сигурно още беше жив и вероятно им указваше пътя до своите похитители. Щом радистът включи радарната линия за определяне на посоката в своя уред, Томашенко приклекна на леда. Разгърна карта на острова и приготви компас и правоъгълна линийка от комплекта с картите.

— Местоположение на сигнала приблизително два шест шест градуса! Сила на сигнала пет!

Моливът на Томашенко изскърца през картата. Малко по на югозапад. Това местоположение поставяше Смислов или на върха на Източното възвишение, или на южния бряг между тази позиция и научната станция. Значи беше научната станция! При сила на сигнала пет вероятно беше на разстояние около шест километра. Може би късметът на Томашенко се връщаше.

— Радист! Свържи се с водача на „Бяла птица“! Кажи му, че врагът е на южния бряг и се насочва към станцията! Кажи му да ги преследва с пълна скорост! Сержант, прибери и запечатай радиото и другото тежко оборудване, ускори крачка! Леко походно снаряжение! Само оръжия и муниции! Все пак ще пипнем тези копелета!

48

Станцията на остров Уензди

— На тръгване унищожаваме станцията — нареди Кретек. — Цялата да изгори.

— Необходимо ли е? — Михаил Влахович вдигна поглед от папката с данни, която преглеждаше. Той не беше човек на науката и не разбираше колонките от грижливо отбелязани метеорологични измервания. Но не беше и стръвен по природа.

— Това ще размъти водата и ще унищожи уликите, Михаил. Освен това хората, които са надраскали всичко това, са мъртви. Какво значение има за тях?

— Без съмнение си прав. — Влахович пусна папката върху лабораторната маса. В този момент беше по-мъдро да се съгласява с работодателя си.

През прозорците на лабораторната хижа можеше да се видят хора, заети с работа — сиви сенки, които се движеха из бързо изтъняващата мъгла. Бяха в ход приготовленията за заминаване и за финалната голяма задача. Долу на площадката около моторните отсеци на хеликоптера бяха повдигнати нагреватели, които предварително затопляха турбините на тежкотоварната машина за полета. Механиците свързваха дебелата полиетиленова лента на товароподемната примка с опорната точка на корема, а специалистите по експлозиви залагаха своите лентови заряди по снега, като проверяваха съединенията и възпламенителите.

— Как мислиш, ще успеем ли с времето, Антон? — попита пак Влахович.

— Казах ти, имаме достатъчно — раздразнено отвърна Кретек. — Те са на път, но ако ние не правим повече грешки, ще сме тръгнали много преди те да пристигнат.

— Трябва да сме готови да включим двигателите в следващите петнайсет минути. — Влахович се поколеба. — Антон, какво желаеш да направим с тялото на момчето?

— Оставете го в спалното помещение. Ще е излишен товар, а и когато го открият, ще обърка нещата още повече.

Избухналият семеен гняв на Кретек беше преминал и професионалната му обективност се възвръщаше. С удоволствие щеше да затрие убийцата на племенника си, но пръста си нямаше да мръдне за неговия труп.

— Никой няма да узнае какво точно е станало тук — продължи търговецът на оръжие. Той се втренчи в лицето на своя помощник-командир; ледените му очи се присвиха. — Поне никой няма да узнае, ако това момиче наистина е мъртво.

Влахович прокара език по напуканите си устни — не харесваше усещането от този настойчив, студен поглед.

— Казах ти, Антон, беше пометена от лавина.