Реликвата

ТРЯС! — отекна поредният гръм, но съществото не намали скорост. В този момент Марго осъзна с вцепеняваща яснота, че планът им няма да успее, че разполагат с време само за още един изстрел и че нищо не е в състояние да спре звяра.

— Пендергаст! — изкрещя тя, политайки назад и лъчът на миньорската лампа се метна като обезумял нагоре, отклонявайки се от втренчените право в нея червени очи, които излъчваха тържествуваща ярост.

Гарсия седеше на пода и се питаше дали наистина беше чул някакъв глас. Дали отвън имаше и друг заклещен в този кошмар човек, или това беше само слухова халюцинация — плод на изтерзаното му съзнание?

В този момент зад вратата изтрещя гръм — съвършено различен от предишните трясъци! След това още един… и още един.

Той се понадигна. „Не може да бъде.“ Затършува за радиостанцията.

— Чу ли го? — каза някой зад гърба му.

Последва нов гръм — двукратен… Тишина… И отново.

— Кълна се в Бога, в коридора някой стреля! — изкрещя Гарсия.

Надвисна дълга вцепеняваща тишина.

— Спряха го — успя само да прошепне Гарсия.

— Улучиха ли го? Улучиха ли го? — изскимтя Уотърс.

Тишината стана непоносима. Гарсия сграбчи автоматичната пушка, чиято ръкохватка и предпазител на спусъка бяха хлъзгави от потта му. Беше чул само пет или шест изстрела. А съществото беше ликвидирало цял тежко въоръжен спецекип…

— Улучиха ли го? — отново попита Уотърс.

Гарсия се ослуша съсредоточено, но не долови никакъв звук откъм коридора. Това беше най-ужасното: краткотрайното проблясване и внезапното помръкване на искриците на надеждата. Той зачака.

Вратата се разтресе.

— Не — прошепна Гарсия. — Върна се.

61

— Подай ми запалката! — изрева Д’Агоста.

Препъвайки се назад, Смитбек видя проблесналото пламъче и инстинктивно закри очи.

— О, Господи… — изпъшка Д’Агоста.

Младежът се дръпна конвулсивно, усетил някой да го сграбчва за рамото и да го вдига на крака.

— Виж какво, Смитбек — изсъска в ухото му Д’Агоста, — сега не е моментът да си почиваш. Трябва да ми помогнеш да удържа тези хора.

Смитбек открехна с усилие очи и устата му зина от ужас. Подът пред него беше осеян от кости: малки, едри, някои натрошени и крехки, други с все още прилепнали към заоблените им краища хрущяли.

— Не са съчки… не са съчки — заповтаря той шепнешком като замаян. — Не, не, не са съчки.

Светлината в ръката на Д’Агоста угасна.

След миг жълтеникавото пламъче отново заблещука и Смитбек се заоглежда като обезумял. Онова, което беше подритнал встрани с крак, бяха останки от куче — приличаше на териер — с изцъклени очи, светла козина и малки кафеникави, провиснали в две редички цицки от двете страни на изкормения търбух. По пода около тях се въргаляха още трупове: котки, плъхове и всевъзможни други животни, прекалено деформирани и прогнили, за да бъдат разпознати. Зад него някой пищеше пронизително.

Светлинката помръкна и отново просветна на известно разстояние, тъй като Д’Агоста се беше отдалечил.

— Смитбек, ела до мен — чу се гласът му. — Всички да гледат право пред себе си. Да вървим.

Смитбек запристъпва бавно напред, поглеждайки бегло към краката си, за да не настъпи някоя гадост. Забеляза с периферното си зрение някакви контури и извърна глава към стената от дясната си страна.

На височината на раменете си различи останки от водопровод или канализационна тръба, която очевидно отдавна беше рухнала върху пода, заровена до половина в боклуците. Тежките метални подпори на тръбопровода бяха закрепени върху стената със стърчащи като остри зъби болтове. Върху някои от тях бяха закачени човешки трупове, които се полюшваха на мъждукащия потрепващ пламък на запалката. Сякаш като в кошмарен сън Смитбек с ужас забеляза, че всички трупове са обезглавени. По пода покрай стената бяха разпръснати натрошените им на дребни парченца глави.

Най-отдалечените трупове бяха закачени най-отдавна — бяха останали само скелетите им. Извърна глава, но го връхлетя ново ужасяващо досещане: върху покритата все още с плът китка на най-близкия труп имаше необикновен часовник под формата на слънчев часовник. На Мориарти!

— О, Божичко… О, Божичко! — заповтаря той. — Горкият Джордж!

— Познаваше ли го? — попита навъсено Д’Агоста. — По дяволите, това започва да пари!

Запалката отново угасна и Смитбек се закова на мястото си.

— Какво е това кошмарно място? — изкрещя някой зад тях.

— Нямам никаква представа — измърмори Д’Агоста.

— Аз имам — глухо промълви Смитбек. — Килер за храна.

Пламъчето отново заблещука и той отново закрачи напред — вече по-бързо. Чу зад себе си гласа на кмета, който с безизразен тон увещаваше останалите да продължат.

Светлинката отново угасна и журналистът замръзна на едно място.

— Стигнахме до разклонение — чу се в тъмното гласът на Д’Агоста. — Единият коридор се спуска надолу, а другият се изкачва нагоре. Тръгваме нагоре.

Запали отново и продължи напред, следван от Смитбек. След известно време миризмата започна да намалява. Подът под краката му стана влажен и мек. Смитбек долови — или си въобрази, че долавя — лек хладен полъх по бузата си.

Д’Агоста се засмя.

— Господи, това вече е по-приятно!

Подът подгизваше все повече. В края на тунела се озоваха отново пред стълба. Д’Агоста пристъпи напред и протегна запалката над главата си. Смитбек енергично се приближи, вдъхвайки свежия вятър. До слуха им достигна някакво трополене, чу се гръмотевица — гръмотевица! — и над главите им проблесна ярка светлина. Отгоре плющеше пороен дъжд.

— Люк! — изкрещя Д’Агоста. — Успяхме! Не мога да повярвам! Успяхме, по дяволите!

Той се изкатери по стълбата и се опита да повдигне кръглия капак.

— Не мога да го помръдна — с пъшкане каза той. — Двайсет души не биха могли да го помръднат. Помощ! — изкрещя Д’Агоста, прилепил уста до една дупка. — Някой да ни помогне, за Бога!

И избухна в неудържим смях, вкопчи се в металната стълба и изпусна запалката. Смитбек рухна на пода, разтърсван от неконтролирани спазми на смях и ридание.

— Успяхме! — не спираше да повтаря през взривовете от смях Д’Агоста. — Смитбек! Успяхме! Целуни ме, Смитбек! Обичам те, шибано журналистче! Пожелавам ти да натрупаш милиони от всичко това!

Смитбек чу глас от улицата над тях: „Чу ли някой да вика?“

— Ей, човече! — изкрещя Д’Агоста. — Искаш ли да спечелиш награда?

„Чу ли? Долу има някой.“

— Чуваш ли ме? Измъкнете ни оттук!

„Колко?“ — попита друг глас.

— Двайсет долара! Извикай пожарникарите да ни измъкнат!

„Петдесет долара, мъжки, или си тръгваме.“

Д’Агоста не можеше да укроти смеха си.

— Тогава петдесет! А сега ни измъкнете, да ви вземат дяволите!

Той се обърна и разпери ръце.

— Смитбек, всички да се приближат. Приятели, кмет Харпър, добре дошли отново в Ню Йорк Сити!

Вратата отново изтрещя. Гарсия притисна приклада върху бузата си и изхлипа тихичко. Онова пак се опитваше да влезе. Пое дълбоко въздух и се опита да укроти пушката в ръцете си.

В същия момент осъзна, че трясъците всъщност бяха почукване.

Чу се ново по-силно почукване и глух глас:

— Има ли някой вътре?

— Кой е? — дрезгаво попита Гарсия.

— Специален агент от ФБР Пендергаст.

Гарсия не повярва на ушите си. Открехна вратата и видя в сумрака висок слаб мъж със светла коса, който го огледа спокойно и съсредоточено. В едната ръка държеше фенерче, а в другата — огромен пистолет. Върху лицето му имаше струйка кръв, а ризата му беше оплескана с парчета плът. До него стоеше нисичка млада жена с кестенява коса, а над челото й беше закрепена миньорска лампа. Лицето, косата и пуловерът й бяха покрити с тъмни влажни петна.

Пендергаст най-после се усмихна и само промълви: