Измамата

Алтернативно мистериозната фондация, която притежаваше мажоритарния дял акции, можеше в действителност да прикрива нещо значително по-неприятно от две алчни малки Кампрадчета, които не искат да плащат данъци.

Но най-сигурният начин да се поеме контрола вероятно не беше чрез дялово участие или поне не само.

Трябваше някой да присъства намясто, да следи дали всичко се изпълнява според желанията, което неочаквано го отведе до последната му теория.

Точно както той самият беше направил с ArgosEye, Играта предполагаемо беше вкарала троянски кон в PayTag. Нещо или някого който на повърхността изглеждаше като ценна придобивка, но всъщност прехвърляше със себе си нещо фатално отвъд стените. За да проработи тази тактика, троянецът трябваше да бъде внедрен в най-високото ниво на пирамидата. И в такъв случай имаше само един кандидат…

Марк Блек.

Именно под неговото ръководство компанията беше придобила наистина световен обхват. Облакът и сървърните ферми бяха части от виждането на Блек, а собствениците на PayTag изглежда му бяха предоставили пълна свобода на действие. И знаменитостите, и политиците обичаха захаросаното копеле, а на медиите им потичаха лигите на практика по всичко, с което той се захванеше. Изглежда никой не беше загрял кой всъщност беше Блек. Никой освен Хенрик HP Петершон.

Само ако можеше да си поговори малко с mr Black.

Око за око.

Играч срещу Играч…

Той дръпна за последно от цигарата и я изгаси в препълнения пепелник върху нощното шкафче.

Среща с Марк Блек. Това всъщност не беше лоша идея.

— Марк Блек, изпълнителен директор на PayTag и по този начин непряко нашият най-висш началник, както знаете, пристига тук само след две седмици…

Ребека изкара с кликване първата картинка от пауърпойнт презентацията си. Тя изобразяваше трийсетина души, облечени в бяло и носещи маски на Гай Фокс 17 и издигнали плакат.

— Оценката на опасността в момента е определена като висока, което се дължи преди всичко на различните протести, на които сме ставали свидетели при други откриващи церемонии.

Тя превключи на следващата картинка с демонстранти, отвеждани от полицията.

— Частният самолет на Блек с регистрационен номер November Six Bravo ще се приземи на летище „Брома“ на двайсет и шести юни в 19:55 часа. Шелгрен и аз ще го посрещнем с аудито, Мршич и Пелебергс ще чакат пред терминал едно с втората кола. Отиваме директно до „Грандхотела“ и аз и евентуално Мршич ще се качим с Блек догоре. Това ще го решим по пътя. Блек очевидно не е очарован от идеята да има твърде много охранители около себе си… Разполагаме със стая 623 в същия коридор като апартамента на Блек и аз ще преспя там.

Изведнъж почувства устата си суха, направи пауза и отпи глътка от чашата вода на масата отпред.

— Тръгване към Крепостта в 06.15, двайсет и седми. Същите коли и екипажи като предния ден. Ръководителят на обекта, както и Антеа Равел от управителния съвет ще ни посрещнат…

Тя видя как няколко от охранителите си размениха погледи и продължи бързо, преди някой от тях да си е отворил устата.

— Церемонията по откриването започва в 09:30, а пресконференцията е директно след това. Въпроси дотук?

Никой от останалите шестима души в малката конферентна зала не помръдна.

— Добре — продължи тя. — Линд, ти и Гудмундсон ще ни посрещнете намясто. Говорил ли си с ръководителя на обекта?

Линд, жилав мъж със слънчев загар на четиридесет и нещо, прочисти гърло и се загледа в малкия черен бележник, който държеше на масата пред себе си.

— Да, всичко е изяснено. Трийсет журналисти са предварително регистрирани, после пристигат трупа местни политици, министърът на икономиката с антураж и няколко представители на някои големи клиенти. Общо шейсет и двама души, но може да бъдат малко отгоре. Трябва може би да добавя, че няма имена, които да будят подозрение. Естествено, проверихме всички…

Когато прегледът на ситуацията приключи, тя слезе по стълбите до долния етаж, поздрави няколко души, чиито лица разпозна, и се шмугна в претрупания малък офис на Мике. Той седеше наведен пред компютъра и едва погледна нагоре.

— Здрасти! — тя се наведе и го целуна бързо по бузата.

— Здрасти, Бека, добре ли мина всичко? — той се завъртя в стола.

— Да, посещението на Блек е под контрол.

— Хубаво, цялата фирма изглежда малко луднала. Събитие е, че реши да дойде тук толкова бързо след придобиването на компанията. Ще пътуваш ли с него горе до Крепостта?

Тя кимна едновременно с иззвъняването на мобилния му телефон.

Той го взе от бюрото и погледна екрана. После бързо се изправи.

— Сори, трябва да вдигна. Имаме адски много работа в момента, направо ни засипват с обаждания…

— Няма проблем, аз така и така излизах. Исках само да те питам за снимките…

— Снимките? — той вече беше направил крачка към вратата и вдигна телефона до ухото си.

— Тези, които направих в петък на микробуса. Щяхте да им правите пиксел амплификация или както там го наричате?

Телефонът продължаваше да звъни и тя ясно видя, че ситуацията го притесняваше.

— Аха, не, не стана. Виж, трябва да вдигна…

Тя му махна и излезе от стаята.

— Ало… Да, всичко се движи според плана… — чу го тя да казва, преди вратата да се затвори зад нея.

Той не смееше да си вземе собствен компютър. След два месеца като служител в ArgosEye предната зима беше научил колко много следи оставяше човек както в нета, така и на собствения си харддиск. Нямаше шанс дори да си помисли да ги покани на такава шведска маса.

Вместо това беше разработил стратегия, при която произволно сменяше различни компютри под наем. Кратки спирки, където минималните му интернет следи щяха да бъдат прикрити от тези на хиляди други. Или поне в това се убеждаваше самият той. В действителност трябваше да стои далеч от интернет. Да направи като беглеца Ерман, да отреже всичките си връзки с обществото, да се скрие в малка земеделска къщурка в гората и да води lowtech-life далеч под радара на Играта.

Но много бързо беше изоставил тази мисъл. Той беше дете на асфалта и животът на Скугсмуле 18 със сигурност щеше да го убие. Точно както направи и с бедния Ерман…

Не, по-добре да действа хладнокръвно, да продължи да играе и да използва спокойствието, за да събере възможно най-много парченца от пъзела. Да се подготви колкото се можеше по-добре, така че да бъде в добра позиция, когато поискат отговори от него.

Или поне така го беше планирал зимата след срещата с Водача.

Мамка му, трябваше, естествено, да ограничи цикленето на Xbox и да се концентрира върху реалността значително повече, отколкото го беше правил досега. Но до момента, в който ченгетата разбиха вратата на апартамента му, тоталното затишие почти беше успяло да го убеди, че срещата в гората е била просто лош сън. Побъркана фантазия, родена от неговия fucked up, жаден за респект шибан мозък…

Но разбира се, той знаеше, че това не е така.

Твърде многото часове с контролера — или с пишката — в ръка правеха разконцентрирането лесно.

Бяха изминали шест месеца, откакто получи мисията горе в онова зловещо гробище за домашни любимци. Шест месеца измамно спокойствие и половината от времето за отдих, което му беше обещано.

Днес беше време за библиотеката на „Медборярплатсен“ 19. Най-далеч в единия ъгъл, откъдето можеше да вижда всички, които влизаха и излизаха, без те да го забележат.

Той плъгна малката USB памет в един от слотовете на компютъра и зачака да се отвори папката с файловете. После стартира програмата за защита, която беше най-горе в списъка.

Сканиране… моля, изчакайте, съобщи малък диалогов прозорец, едновременно с което един брояч започна да се върти. Обикновено отнемаше само минута да се сканира за шпионски софтуер или признаци за проникване. Петнайсет минути, никога не оставаше по-дълго, а като се имаше предвид развитието през последните дни, беше време да се ограничи още повече.