Мистерията Миша

Инструкторът на рейнджърите отиде до мястото, на което Смит седеше с кръстосани крака върху пончото, и сам седна на един близък пън.

— Подполковникът ще си направи ли труда да ми каже как се прецака, сър?

Смит промуши смазания шомпол надолу в цевта на карабината.

— Не успях да си опазя гърба, шефе. Докато се фиксирах върху целта в далечния край на онзи хребет, оставих частите на Червените сили да дойдат зад мен. Това беше глупост, елементарна глупост.

Сержантът се навъси и поклати глава.

— Не, сър. Не схващате. Беше още по-голяма глупост. Не разрешихте на хората от вашия взвод да ви пазят гърба, нито да пазят своя.

Смит вдигна поглед.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че не използвахте своя отбор, сър. Не ги разгърнахте по наблюдателни позиции; само им казахте да стоят по местата си. Можеше да избегнете това с опитен сержант, какъвто е вашият помощник-командир на екипа. Той веднага щеше да определи отбранителен периметър, без да се налага да му заповядвате. Но вие разсъждавахте като младок и сметнахте, че по-висшият офицер трябва да мисли за всичко. Не взехте под внимание качествата на своя взвод. Това беше втората ви грешка.

Смит кимна в знак на съгласие.

— Какво друго?

— Горе, на хребета, можехте да използвате още един чифт очи освен своите. Щяхте да определите целта по-бързо.

Смит нямаше намерение да оспорва забележките. Човек не спори, когато знае, че е сбъркал.

— Всички забележки се приемат, шефе. Изпросих си ги.

— Да, сър. Така е. Но е важен начинът, по който си ги изпросихте… — Сержантът се поколеба. — Моля подполковника за извинение, но мога ли да говоря неофициално?

В гласа на рейнджъра се долавяше скованост, характерна за сержантите при поставяне на деликатен въпрос пред по-висшестоящ.

— Тук съм, за да се уча.

Инструкторът измери Смит със замислени, присвити очи.

— Вие сте оперативен, нали, подполковник? От истинските гадняри, а не само екскурзиант, на когото подпечатват билета.

Смит се забави, леко смазвайки разглобения затвор на карабината, като обмисляше отговора си.

Първи секретен отдел не съществуваше. Смит не беше член на подобна организация. В това нямаше съмнение. Но този прошарен командир на специални операции несъмнено се оказваше майстор в разпознаването на гадостта. Освен това Смит беше дошъл тук, за да се учи.

— Казвам ви, че не съм такъв, шефе — отвърна той, като внимателно подбираше думите си.

Рейнджърът кимна.

— Разбирам.

Сега беше ред на инструктора да замълчи замислено.

— Вие, изглежда, имате доста опит — продължи най-после той.

— Какво ви кара да смятате така? — внимателно попита Смит.

Рейнджърът сви рамене.

— Набива се на очи във всичко, което правите, сър. В много отношения сте добър. Имам предвид, дяволски добър. Изпълнихте всички индивидуални задачи безупречно. Рядко съм виждал по-добри показатели. Но става въпрос само за вашите ходове. Все се опитвахте да свършите всичко сам.

— Ясно — отвърна бавно Смит, като си припомни наум упражненията от сутринта.

— Да, сър. Забравяте хората си, забравяте да мислите за хората си — продължи сержантът. — Ситуацията, която разиграхте на хребета тази сутрин, вероятно щеше да свърши чудесна работа за един човек, но там имаше и други хора освен вас. Не знам какво точно правите в тази армия, но каквото и да е то, ви кара да забравяте как се командва.

Да забравя как се командва? Това беше груба оценка за всеки офицер — всъщност брутална. Имаше ли вероятност да е реална?

Стряскаща мисъл, но напълно възможна, като се имаха предвид особеностите на кариерата му досега.

Военномедицинският изследователски институт за инфекциозни болести не беше стандартна армейска единица. Мнозинството от персонала й се състоеше от цивилни, като покойната му годеница доктор София Ръсел. Да ръководиш изследователски проект във „Форт Детрик“ означаваше по-скоро да работиш в някой голям университет или корпоративна лаборатория, отколкото във военна база. Човек се чувстваше равен сред равни, а това изискваше повече такт и умения в света на бюрокрацията, отколкото командни умения.

Що се отнася до другата особена част от живота му, според самата природа и структура на работата, оперативните агенти под прикритие често действаха сами. Откакто го вербуваха за Първи секретен отдел заради кризата „Хадес“, Смит беше работил с редица свои колеги в тази област, но не беше носил тежестта директно да отговаря за тях.

Едно беше да направиш погрешна стъпка и да се погубиш. Но съвсем друго, когато тази погрешна стъпка можеше да причини смъртта на някой друг. Смит разбираше това. Имаше такъв случай преди много години в Африка, преди Първи секретен отдел, когато Смит направи подобна погрешна стъпка. Отражението в личния му живот и болката от онова решение оставаха и до ден-днешен. То беше една от причините, които насочиха Смит към изтънчения свят на медицинските изследвания.

Той плъзна смазания затвор обратно към цевта на карабината. Този ход да не би да беше форма на малодушие? Възможно е. Заслужаваше си дълго и внимателно да се вгледа в него.

— Разбирам какво имате предвид, шефе — отвърна Смит. — Да кажем, че скоро не се е налагало да изпълнявам точно това изискване.

Инструкторът поклати глава.

— Сигурно е така, сър, но ако продължавате да носите тези дъбови листа 5, ще се случи. Може да заложите задника си.

Или нечий друг задник.

Смит още размишляваше над думите на инструктора, когато външен шум наруши горската тишина — притъпеното пърпорещо ръмжене на мощен двуцилиндров двигател. Иззад дърветата се показа маскиран високопроходим четириколесен мотор, който подкопаваше пътеката от базовия лагер на Хъкълбери Ридж.

Младата военнослужеща спря всъдеходното возило в горичката недалеч от курса по планински бойни действия. Тя слезе и бавно тръгна към тях.

Щом куриерът се приближи, Смит и сержантът станаха на крака.

— Подполковник Смит? — попита тя, като отдаде чест.

— Пред вас, ефрейтор — отвърна Смит, отвръщайки на поздрава.

— Имаше телефонно обаждане за вас в базовия лагер, сър, от дежурния офицер в „Мейн Пост“. — Тя извади бял лист хартия от бележник от горния джоб на бойната си униформа. — Трябва да се обадите на този номер възможно най-бързо. Той отбеляза, че е много важно.

Смит прие подадената бележка и я погледна. Само това се изискваше. Смит отдавна беше запаметил този номер. Означаваше не толкова телефонен номер, колкото идентификация и повик да се яви на служба.

Смит сгъна обратно листчето и го прибра в джоба си, а по-късно щеше да го изгори.

— Трябва да се върна във форта — каза той с равен глас.

— Вече е уредено, сър — отвърна куриерът. — Може да вземете мотора до базовия лагер. Там ще ви чака автомобил.

— Ние ще се погрижим за принадлежностите ви, полковник — намеси се инструкторът.

Смит кимна. Най-вероятно нямаше да се върне.

— Благодаря, шефе — каза той, като протегна ръка към сержанта. — Програмата е хубава. Научих много неща.

Сержантът отвърна на здравото ръкостискане.

— Надявам се да ви е от помощ, сър… някой ден. Всичко хубаво.

Магистралата в посока към „Форт Луис“ лъкатушеше из обраслите с дървета подстъпи на Каскадните планини и минаваше през редица градчета, които преживяваха икономическо преустройство и от сечене на трупи преминаваха към туризъм. Шестото по големина военно укрепление в Съединените щати — „Форт Луис“ — служеше като средство за първична организация на американските отбранителни ангажименти в северната част на Тихия океан и като основна база за високотехнологичните армейски бригади „Страйкър“. Огромен брой от масивните осемколесни бронетранспортьори можеше да се видят как запълват автомобилния парк на укреплението и как с грохот се движат по достъпните пътища към полигоните.