Мистерията Миша

Цевта на картечния пистолет бе насочена към Кропоткин.

— Не — процеди словакът.

Ранди мръдна до ръба на масата, точно срещу Кропоткин.

— След това стигаме до неговата история как е заседнал върху плаващите ледени блокове. Тя е напълно изфабрикувана. Не е стоял гладен цели две нощи. Хапнал е някъде и е дъвкал спешните запаси от спасителната раница, която групата за издирване е взела със себе си.

— Откъде разбрахте? — прошепна доктор Троубридж, заинтригуван въпреки волята си.

— От ужасните му маниери на масата — отвърна Ранди. — Някога бил ли сте гладен, докторе? Много гладен? Гладен в продължение на няколко дни в толкова враждебни климатични условия? Аз съм била няколко пъти. Когато най-после се добереш до ядене, ти не излапваш храната, както направи този джентълмен. Ядеш така, сякаш храната е най-прекрасното преживяване на света. Ядеш бавно и се наслаждаваш възможно най-много на всяка хапка. Личен опит.

И докато сме на темата за храната… — Ранди се надвеси над масата. — Когато влязохме в тази хижа, намерихме наполовина изядената храна, която господин Кропоткин беше оставил на масата. Сандвич със солено говеждо и чай. Горещ чай.

В погледа, който Кропоткин й отправи, проблясваше омраза.

— Не беше мой! — изфуча той.

— О, напротив — гласът на Ранди беше почти хипнотизиращ. — Имаше нещо по-различно в начина, по който беше сервиран онзи чай. Разбирате ли, беше в стъклена чаша. На този остров имахме група от англосаксонци, двама азиатци и един славянин. Когато някой с азиатски или англосаксонски произход си приготвя горещ чай, той го пие от порцеланова чаша или от канче, автоматично, като културна норма. Само арабин или славянин би пил горещ чай в стъклена чаша… — В другия край на масата цевта на картечния пистолет се олюля, леко потропа по ръба на димящата чаша от страната на Кропоткин и от нея се разнесе ясен звън.

— А на този остров няма никакви араби.

Кропоткин сграбчи подканващата цев на оръжието. Ранди, която беше предвидила и очаквала отчаяния жест, рязко издърпа пистолета назад, после удари с дулото Кропоткин право в лицето, като го събори по гръб от пейката.

Кропоткин с крясък изпсува и скочи на крака, но Ранди вече се беше търколила върху масата и се изпречи насреща му, преди той да се осъзнае. Пред очите на сащисания доктор Троубридж тя се движеше във вихър от златни коси. За две секунди тя стовари три удара с пистолета; хоризонтален с две ръце през челото с рамката; още един безжалостен удар в слабините с дулото и накрая — с приклада по тила, докато Кропоткин се превиваше в агония. Ранди внимаваше да нанесе последния удар така, че да не строши съвсем гръбнака.

Кропоткин рухна като взривен мост.

Като се свлече на колене до словака, Ранди първо провери дишането му, после изви ръцете му зад гърба и му сложи нов чифт еднократни белезници.

— Помогнете ми да го върнем пак на леглото, моля ви, докторе.

Троубридж само гледаше вторачено в нея и в докторанта, проснат с окървавено лице на пода.

— Не мога да повярвам — смотолеви той. — Не мога да повярвам, че някой може да убие толкова много хора просто така.

— Не предполагате, но наоколо има повече от един такъв човек, докторе — Ранди потърка очи, изведнъж много уморена. — Седите в една стая с двама такива.

30

Мястото на катастрофата на „Миша“

Постепенно Джон Смит осъзна, че над горния астрокупол се зазорява. Също разбра, че има дисбаланс в топлината около него — тя беше подчертано от лявата му страна и доста приятна. Последва съвсем недвусмислено сгушване.

Замръзващата пара на дъха му задращи по повърхността на спалния чувал „Йегер“, щом Смит вдигна глава, за да се огледа из радиолокационната кабина. Втори зает спален чувал се беше прилепил плътно до неговия. Валентина Метрас, която ценеше удобството, колкото всяка котка, се беше приближила до него през нощта.

Смит не можа да не повдигне веждата си. Ранди се беше оказала права. Там, където имаше воля, със сигурност имаше и начин.

Дълго време женската компания отсъстваше в живота на Смит. Отначало, като резултат от смъртта на София, идеята му се струваше прекалено болезнена, много му приличаше на изневяра. След време емоционалните връзки започнаха да му се струват усложнения във вече прекалено трудния му живот. Но сега точно тази жена, изглежда, ясно заявяваше по стотици незабележими и не чак толкова незабележими начини, че смята да влиза в живота му.

Но защо, Смит бе неспособен да разбере. Той винаги беше гледал на себе си като на откровено прозаичен тип. Всяко любовно увлечение, което можеше да поддържа, беше само отражение на неговите професии и вероятно погрешно тълкувано. Той винаги се беше чувствал голям късметлия, че е спечелил любовта на една красива и интелигентна жена. А да се окаже, че втора смела, загадъчна и несъмнено привлекателна жена преднамерено влиза в неговия живот, беше неочаквано събитие.

Той усети, че главата на Валентина се вдига. Тя отметна качулката на спалния чувал, като се взираше в Смит само от няколко сантиметра.

— С радост и без минутка колебание бих убила човек — измърмори тя. — За дълго киснене в гореща вана и смяна на бельото.

— Мога да ти услужа с малко кърпички за дезинфекция — отвърна той.

— Твоите контрапредложения стават все по-трогателни, но предполагам, че не мога да откажа.

Тя отпусна глава на рамото му и няколко секунди двамата лежаха заедно в малкото чудато кътче интимност, която бяха открили върху заледения под на стария бомбардировач. Вятърът навън беше утихнал и се чуваше само едва доловим неравномерен шепот. В задната част на кабината на екипажа се чуваше как Григорий Смислов тихо похърква в леглото си.

Предишната нощ Смит внимателно беше подредил тяхната екипировка, за да направи място за спане на пода. Подпря пълната си раница на люка между отделенията, сложи снегоходките си отгоре и така направи безшумния достъп до радиолокационната кабина невъзможен. Необходимостта от това действие и усещането за ръбестия револвер под ватираната купчина на якето, пригодено за възглавница, временно прекратиха размислите му за Валентина Метрас.

— Какво е то, Вал? — каза той шепнешком. — Какво крият руснаците? Ти имаш някакви идеи, нали?

Тя се поколеба; после той усети как поклаща глава и меката й коса докосна брадата му.

— Не съм съвсем готова да кажа, Джон. Историкът в мен се ужасява от идеята да прокарва недостойна история, а шпионинът — да предлага лошо разузнаване. Но трябва да намерим лагера на оцелелите. Ако ще търсим някакви несъмнени отговори, там ще ги намерим.

— Мога да го разбера. Но това е една част от отговорите. Руснаците са само един фактор от нещо, което започва да ми се струва като уравнение с три неизвестни. Другите две неизвестни са кой е на острова сега и кой може да дойде за антракса. Оставих Ранди да виси там като стръв за онези, които може да са там сега.

— Не бива да се тревожиш, Джон. На всеки, който се постарае да лапне нашата мис Ръсел, бързо ще му се пригади от нея…

— Знам. Тя може да се грижи за себе си.

— Но ти пак ще се обвиняваш, ако нещо й се случи. Както още се обвиняваш за смъртта на сестра й и годеника й.

Смит погледна навъсено над главата й.

— Как, по дяволите, разбра за това?

— Двете с Ранди те обсъждахме доста усилено една вечер — отвърна Валентина. — В нещо като момичешки разговор. Освен това мъничко те изучавах и стигнах до определени изводи. Ти си едно от онези клети момчета, заседнали по средата — достатъчно издръжлив, за да взимаш хладнокръвно решения, но с достатъчно останала ти човечност, която те изяжда. Такъв баланс трудно се поддържа. Това те превръща в рядкост и си струва човек да те задържи. Ето защо, когато му дойде времето, ще станем любовници.

Смит не можа да сдържи тихото покашляне от смях.

— Разбирам. Не трябва ли и аз да кажа нещо по въпроса?