Измамата

Самият HP също нямаше да откаже нещо за пиене, гърлото му беше пресъхнало, а в момента жаждата беше единственото разумно усещане, към което можеше да се придържа.

Манге беше Източника.

Манге

Беше

Източника

Което означаваше…

Което ОЗНАЧАВАШЕ???

Той затвори очи и сложи ръка на челото си. Сълзи пареха в очите му и мижеше колкото можеше, за да им попречи да потекат навън.

Fuck

Fuck!

FUCK!!!

Манге се изправи от стола, на който седеше, и го постави пред HP.

— Ето!

Той му подаде чашата вода, която все още беше наполовина пълна.

HP просто се взираше в него.

— Хайде, HP! Няма нужда да се страхуваш, сред приятели си…

HP грабна чашата и изгълта съдържанието. Водата беше ледена и стегна гърлото му.

— Откога? — промърмори той.

— К’во?

— Откога си забъркан в Играта, Манге или Фарук, или както, по дяволите, се наричаш тази седмица…

Манге сви рамене.

— От доста време всъщност…

HP остави чашата настрана, наведе се напред и разтърка слепоочията си. Опитваше се напразно да накара мозъка си да свърже правилните жички.

Но мамка му, беше просто невъзможно.

— К-какво, защо… в смисъл… офф.

Той продължи да търка лицето си по-силно и по-силно. Заби пръстите си навътре, докато го заболя кожата.

— Ощотачалото? — успя да изтръгне накрая от гърлото си, говорейки на пода.

— Беше ли замесен още в началото? — каза после малко по-ясно, изпъвайки гръб.

Манге си пое дълбоко дъх.

— В Играта съм по-дълго от теб, значително по-дълго, всъщност…

— Значи ти си ме забъркал?

Манге поклати глава.

— Не, в интерес на истината. Не бях разбрал, че си замесен преди онзи път, когато цъфна в магазина и извади телефона. Всъщност дори не и тогава, първоначално си помислих, че си намерил телефона по случайност, че някой Играч го е изгубил. Когато все пак разбрах, че си въвлечен…

Той разпери ръце.

— Н-но не разбир… — HP се изкашля и опита отново.

С крайчеца на око забеляза как Нора го наблюдава.

— К-как се стигна дотук? Какво правиш? Играч или Мравка си? Трябва да ми разкаж…

— Ще говорим за това по-късно, HP, точно сега сме малко притиснати откъм време. Целият град те търси ченгетата, Мравките, всички…

Манге се обърна към Джеф.

— Ще отидеш ли да наглеждаш тунела?

— Разбира се.

— Единственото, което мога да ти кажа сега, е, че опитах да ти помогна… — продължи Манге, когато вратата се затвори след Джеф.

— Да помогнеш! — HP усети как кръвта се втурва в главата му. — За бога, можеше да ми кажеш, че си замесен, да ми обясниш колко опасно е всичко. Да ми кажеш да се откажа! Дагоеба, ти уж трябва да си най-добрият ми приятел!

— Yeah right, сякаш щеше да има ефект…

Манге поклати глава.

— Освен това знаеш какво става, ако човек наруши правило номер едно… Ти не беше единственият, който получи предупредителен изстрел.

Нора се появи с още вода, с чаша за всекиго този път.

— Опитът за подпалване на магазина, remember? — добави Манге, след като HP изглежда не схвана. — Беше насочен срещу мен, не срещу теб. Малко напомняне от Водача какво ще се случи, ако не се придържам към правилата на Играта. Вероятно целта дори не е била да стане пожар. Посланието става по-ясно, ако осъзнаеш какво е заложено на карта.

Едната чаша се плъзна малко и Нора разля вода върху панталоните на HP, но той едва забеляза.

Мозъкът му напразно търсеше твърда земя.

— 3-значи каква част от всичко това е била наистина? — заекна той.

— Какво имаш предвид?

— Какво имам предвид… Ами как мислиш, по дяволите? Всичко, което преживях: пожарът в апартамента ми, бомбата на Е4, сървърната ферма, която взривих в Шиста, бягството, цялата гадост долу в Дубай и всичко, което се случи с ArgosEye. Колко от това е било реално, в смисъл наистина?

— Всичко, естествено…

Манге отпи нова глътка от чашата вода.

— Но може би не точно по начина, по който си мислиш… — добави той и се размърда леко на стола.

— Може да се каже, че реално никога не си напускал Играта… Че в действителност през цялото време си работил за тях. Или, да… За нас…

HP остави чашата на пода и покри лице с длани.

Манге продължаваше да говори, но гласът му внезапно зазвуча кънтящо и отдалечено, сякаш се намираше в друга стая.

Ситуацията беше нереална като насън до такава степен, че трябваше да ощипе ръката си до кръв…

Работил за тях…

Мозъкът му мелеше, опитваше се трескаво да подреди пъзела, но без и най-малък шанс за успех. Та той беше взривил сървърната им ферма, беше се измъкнал от заговора им за убийство и беше потопил бизнес партньорите им ArgosEye с все шефа им и всичко.

Или грешеше?

Възможно ли беше всъщност през цялото време да е…

Работил за тях?

Той се втренчи в Манге. Скучният, сигурен, плешив страхливец Мангелиго. Старата му дружка, неговият BFF.

Светът се разклати.

За миг се върна обратно в осемдесетарския диван пред телевизора с пожълтели от зрънчо пръсти и ококорени очи. На екрана тъкмо се беше отворила вратата на душ-кабината и Боби Юинг беше надникнал навън 57.

Работи за…

… нас…

— Какво, по дяволите, правя тук, Манге? — прошепна той.

— Дай ни още няколко минути, Йонсон, благодаря!

Шофьорът затвори вратата, без да каже и дума.

— Сега разбираш ли защо толкова искам да се добера до онова оръжие? — продължи Таге Самер с тих глас.

Тя кимна.

— Поне така ми се струва.

— Хубаво, наистина ще оценя, ако изпразниш сейфа на баща си възможно най-бързо и ми предадеш цялото му съдържание. Мога ли да те помоля за това, Ребека? Имаш думата ми, че оръжието ще изчезне, че нито то, нито паспортите някога ще се появяват на място, където с тях може да бъде злоупотребено.

Тя помисли няколко секунди.

— Оръжието не е в сейфа…

— Какво?

— Преместих го още същия ден, отворих сейф на собственото си име.

— Аах, разбирам. Отлично мислене, Ребека!

— Паспортите са вкъщи, утре сутринта ще отида направо до банката и ще ти звънна, щом приключа.

— Чудесно, Ребека, ти никога не ме разочароваш! Ако само повече от служителите ми бяха като теб!

Той отново я потупа по коляното и тя забеляза, че лекото докосване ѝ допада.

— Няма проблеми, чичо Таге — отвърна тя.

— Обратно към Фредхол, Йонсон, благодаря — каза той и потупа шофьора по рамото. — Госпожица Нормѐн има нужда да си легне, изкара, меко казано, тежък ден…

— Работата е такава, HP — започна Манге. — Ти си тук точно поради причините, които Нора вече ти е споделила. Ще изключим Крепостта, ще попречим на PayTag и Водача да се сдобият с неограничен монопол върху миналото на хората.

— Ъъ, чакай малко…

Манге вдигна ръка и го прекъсна.

— Знам, че имаш много въпроси, HP… — той погледна часовника. — Но времето лети. Бях принуден в кратък срок да измисля място за срещата, място, което те няма да заподозрат.

Той направи бърз жест с ръка към тавана.

— Това тук е едно от собствените места за срещи на Играта и затова тук няма шпионски очи и уши. Но не можем да останем твърде дълго. Не бяхме предвидили, че ще припаднеш…

Той хвърли още един поглед към часовника.

— Участвам от много отдавна. Имах приятели, които вече бяха в Играта, и общо-взето бях поканен да им помогна. Точно като при теб всичко започна в малък мащаб, като нещо забавно. Но с времето се замесвах все повече, харесваше ми усещането да съм част от някакъв по-голям контекст, за който знаят шепа други хора.

HP кимна неохотно.

— Слушам.

— Чрез Играта всъщност можеше да се окаже влияние, да се промени нещо. Да се извади на показ това, което другите искат да прикрият. Тайни, които различни властимащи се опитват да скрият. Потулени разследвания, доклади, затрити или премълчани. Дребни мисии, които се навързваха заедно, след това можехме да подшушнем на медиите или да постнем откритията си в различни whistleblower 58 сайтове. В началото правехме много такива неща…