Измамата

Още едно странно дежа вю за колекцията му…

Мехурът му така се беше надул, че едва стоеше на едно място, но въпреки това му беше трудно да се откъсне от сцената, която се разиграваше отсреща. Този път не бяха толкова амбициозни с бариерите.

Патрулна кола с пуснати сини светлини блокираше улицата малко по-надолу и той виждаше как хората вече бяха почнали да се струпват пред лентата. После забеляза как щорите на единия му прозорец се разтресоха.

Късмет, че не си беше направил труда да разтреби…

Какво, по дяволите, си мислеха куките, че могат да намерят този път? Мина доста време, докато зацепи…

Него, разбира се!

Стигсон можеше да върви на майната си.

Щеше да се добере до Хенке, ако ще да се наложеше да разбие с шутове входната му врата. Беше принудена да се увери, че той е окей, че историята на Томас беше празни приказки. Че той стоеше настрана от Играта, Събитието, Цирка или както там се наричаше…

Тя смени платното, натисна газта до дъно и задмина три коли само за да се върне рязко в дясното платно след това и да продължи по отбивката.

Колата зад нея примигна със светлини и тя отвърна, като показа среден пръст през рамо.

Зави по „Хорнсгатан“ и мина през непрекъснатата маркировка, за да излезе на Гърбицата 51.

В същия миг видя сините светлини отпред и намали.

На пресечката се беше разположил патрулен автомобил и двама униформени колеги прокарваха ограничителна лента право над входа към „Мария Трапгренд“.

Тя мина покрай тях едва-едва, опитвайки се да види какво се беше случило. Но всичко, което успя да забележи, беше, че портата на Хенке стоеше отворена. Гаденето, което беше почувствала по-рано през деня, внезапно се завърна и тя бързо намери свободно място за паркиране малко по-нататък.

За късмет един от полицаите при ограждението я разпозна и без да е казала и дума, той вдигна найлоновата лента и я пусна да мине.

Във входа се натъкна на екипа на спецчастите. Шестима мъже, всичките цивилно облечени, но можеха със същия успех да носят и униформи. Кобури за крака и бронежилетки върху дрехите не създаваха особено дискретно впечатление…

Двама от полицаите ѝ кимнаха и едва когато почти беше стигнала до апартамента, тя осъзна кой екип беше това. Той стоеше в антрето с гръб към стълбите, което ѝ даде няколко секунди да се овладее.

— Здрасти, Тобе — каза тя после възможно най-сдържано.

Той подскочи и се завъртя.

— Ооъъ, з-здрасти, Бека… — каза той и изглежда не знаеше върху какво да спре погледа си. — Тъкмо се чудех дали трябва да ти звънна…

— Така ли и защо? — тя прекрачи внимателно останките от външната врата.

Антрето беше толкова претъпкано, че Ребека трябваше да се притисне до стената, за да се промъкне.

Близостта изглежда го притесни още повече.

— Апартаментът. Нали се…

— … срещахме тук — допълни тя.

Обърна се и го погледна. Той беше все така готин и за кратък миг тя почти усети физическото привличане. Но само почти…

Откъм стълбището се чуха стъпки, звучеше като че ли няколко души се качват нагоре.

— И ако бях на твое място, Тобе, нямаше да обеля и шибана дума за това — каза тя тихо.

Двама полицейски техници с гащеризони и всеки с по една чанта с инструменти стояха на входа.

— Зелено ли е? — попита единият от тях.

— Да, влизайте — Тобе Лунд кимна към вътрешността на апартамента.

Двамата мъже си проправиха път покрай тях и секунди след това се чуха фотоапаратите им.

— Каква е цялата тая работа? — каза тя и се наведе напред, за да не я чуят техниците. Тобе се огледа бързо през рамо.

— Брат ти е издирван, заподозрян е в опит за убийство.

— К’во!?

Той кимна и отново се огледа.

— Не знам повече, СЕПО провежда разследването, ние само помагаме. Те ще пристигнат всеки момент. Може би е най-добре да офейкваш…

Тя поклати глава.

Не, не мислеше да ходи никъде. Възнамеряваше да разнищи това веднъж завинаги. Хенке може и да беше идиот, лесно подвеждащ се глупак с прекомерно его и нулев контрол над поривите си. Но не беше убиец, пък било то и неуспешен.

Или…?

Чисто теоретично може би беше такъв, но Даг беше друга работа.

Съвсем друга…

Тя направи няколко крачки навътре. Леле, как изглеждаше. Апартаментът обикновено си беше разхвърлян, но това придаваше на понятието изцяло ново измерение. Навсякъде в антрето и кухнята имаше купчини вестници, а освен това вонята на цигарен дим и боклук беше толкова силна, че пареше на очите.

Щорите на всички прозорци бяха свалени, единствената светлина идваше от голата крушка на тавана.

Стената изглеждаше странно, някак си на ивици и минаха няколко секунди, докато тя осъзнае какво представляваха тъмните полета. Армирано тиксо. Изглежда беше облепил всички контакти и фуги.

Тя продължи към всекидневната. Положението там беше същото: купища вестници, препълнени импровизирани пепелници и всички контакти и процепи старателно облепени с тиксо.

— Сигурно са отишли десет ролки най-малко — обобщи единият от техниците и направи няколко снимки с фотоапарата си.

— Сигурно го е било страх от радиация, бедния…

Той зуумна един от облепените контакти и направи нова серия снимки.

— Или това, или са го подслушвали извънземни — ухили се другият, докато ровеше в чантата си с инструменти.

— Аз ще поема спалнята — каза после на колегата си и изчезна през вратата.

Тя чу гласове от антрето, някои от които познати, и въздъхна дълбоко.

Стигсон влезе през вратата, а зад него се мерна гигантското туловище на Рунеберг.

— Значи вече си пристигнала… — каза Стигсон лаконично. Дори не звучеше изненадан.

— Докосвала ли си нещо тук, Нормѐн?

— Не, разбира се…

— Хубаво, но естествено, ще трябва да те помолим да изпразниш джобовете си на излизане. Рунеберг, ще се погрижиш ли за това?

— Да, няма проблеми — промърмори бившият ѝ шеф и направи крачка напред.

— Говорил си с Томас горе в ареста — каза тя и впери полицейския си поглед в Стигсон. Той дори не мигна.

— Естествено.

— Ти ли предположи, че е възможно Хенке да е бил пред „Гранд“? И сервира на Томас удобен извършител, за да можеш да продължиш да тормозиш брат ми?

Стигсон поклати глава.

— Не беше нужно. От телевизионния екип, който беше намясто, бяха достатъчно учтиви да споделят всичкия си видео материал. Извършителят се вижда ясно. Определено е брат ти, без никакво съмнение. Напът да извади нещо от джоба на якето си, което господин Томас уверено твърди, че е оръжие. Може и да греши, но за съжаление, след предупредителния ти изстрел, както знаеш, настъпва известна суматоха, поради което не се вижда какво се случва след това. Томас е изключително надежден свидетел, а като се имат предвид предишните подозрения срещу брат ти, ние естествено, не можем да поемем никакви рискове. С кралската сватба на хоризонта най-сигурно за всички е да го задържим в ареста…

Той изчака няколко секунди, като че очакваше тя да каже нещо.

— Има ли още нещо, което искаш да знаеш, Нормѐн, защото в противен случай тук имаме да вършим работа…

Тя понечи да отговори, но в същия миг техникът се върна в стаята.

— Трябва да видите това… — каза той.

Изпика се зад бараката за велосипеди в двора, после намери кранче за вода и успя да изгълта едно конско хапче. Коремът му къркореше и той трябваше да направи нещо по въпроса, да зареже всичко това и да се скатае за няколко дни, докато историята изтече във вечерните вестници и той може да прочете какво, по дяволите, ставаше. Освен това си имаше собствен план, към който да се придържа. Да открие Ерман и да изстиска от него всичко, което знаеше за Играта.

Но не можеше да се откъсне от мястото си, не още.

Безспорно имаше известно задоволство в това поне веднъж да е една крачка напред.