Обикновен гений

— По какъв начин?

— А ти защо питаш?

— Разследваме смъртта на човек, открит на територията на базата.

— О, сещам се. Имаше го във вестниците. Но не ставаше ли въпрос за самоубийство?

— Може да се окаже и самоубийство, но все още не е сигурно. Говорехме за Уитфийлд…

— Да, да. Преди две години Конгресът отпусна средства за строителството на някаква сграда там. Май ставаше въпрос за спални помещения.

— Май ли? — подметна Мишел.

— Не си го чула от мен, да знаеш.

— Изобщо не съм говорила с теб, Джуди — увери я Мишел. — Хайде, казвай.

— През деветдесетте години в Кемп Пиъри е построено съвсем ново спално помещение със сто и пет стаи заедно с голяма сграда за обучение. Говори се, че парите са отпуснати за строителството на специален център за разпити.

— За разпити? Че какво толкова секретно има в това?

— Зависи кого ще разпитват там, а и…

— И как ще се провеждат разпитите — довърши вместо нея Мишел.

— Точно така.

— Терористи?

— Имай предвид, че разговорът вероятно се подслушва от Агенцията за национална сигурност.

— Едва ли. Те нямат достатъчно персонал да подслушват лошите, какво остава за такива като теб и мен. Значи може да се допусне, че в базата се провеждат тайни разпити на никому неизвестни хора, които по всяка вероятност са изтезавани?

— Официално не. Но неофициално кой знае? Едва ли ще тръбим за изграждането на чисто нов център за изтезания в Тайдуотър, щата Вирджиния — само на три час път от столицата на свободния свят. Аз не одобрявам лошото отношение към затворниците, но ние водим война срещу тероризма. А тя не може да се спечели по традиционния начин, нали така?

— И двете знаем, че животни има и при нас — напомни й Мишел. — Добре, но как ще ги превозват дотам?

— Освен за „спални помещения“ пари бяха отпуснати и за нова писта за кацане на големи самолети.

— Включително такива, които осъществяват междуконтинентални полети?

— Точно така.

Мишел помълча известно време, после попита:

— Там още ли са разположени паравоенните части на ЦРУ?

— Не мога да кажа.

— Хайде, Джуди!

— Окей, нека ти го кажа по друг начин: не отивай там на пикник, защото има опасност никой да не те види повече.

— Благодаря ти. Много ми помогна.

— Правя го, защото оцелях през първата си година в Сикрет Сървис единствено благодарение на теб.

— С Шон Кинг ли работите по случая?

— Аха.

— Това означава ли, че двамата все още сте само бизнес партньори?

— Защо питаш?

— Защото, ако нямаш специални претенции към него, аз ще се пробвам. Той е страхотен мъж!

— Трябва да го видиш, когато е ядосан.

— Бъди сигурна, че ще го приема и ядосан.

Мишел изключи телефона, изяде едно енергизиращо блокче и допи кафето. После погледна часовника си и премести очи върху навигационната система на колата. При сто и четирийсет километра в час щеше да пътува още деветдесет минути. Разбира се, благодарение на добрия стар незаконен антирадар.

40

Хейс и Шон последваха жената, която отби на паркинга пред много популярен бар на три пресечки от кампуса. Когато тя влезе вътре, Шон и Хейс проведоха бърза консултация и стигнаха до решението Шон да я последва, а униформеният Хейс да остане в служебната кола.

— Чакай малко — спря го шерифът. — Искам официално да те предупредя, че ако дамата се окаже съпругата на Уитфийлд, ще загазиш!

— В този дух искам да добавя, че ако Кемп Пиъри и Иън Уитфийлд имат нещо общо със смъртта на Мънк, тази жена може да предостави изключително важни улики. Като личен бонус ще приема всякакви сведения за лицето, което стреля по мен.

Клиентите на бара представляваха интересна смесица между колежанчета и младежи, които работят, за да се издържат.

Посетителите се бяха групирали в няколко компании, а зад високия старомоден тезгях в стил „Бар «Наздраве»“ двама младежи и един по-възрастен мъж изпълняваха поръчките с максимална бързина. Известно е, че колежанското обучение предизвиква силна жажда, отбеляза Шон, докато очите му бавно оглеждаха заведението.

Откри жената на високо столче в дъното, непосредствено до масата за билярд. Пред нея вече имаше чаша и тя очевидно правеше всичко възможно да отбие натрапчивите ухажвания на някакъв тип, който, ако се съдеше по фигурата му, най-вероятно беше защитник в местния отбор по футбол. Шон не можеше да го обвинява. Видът на дългите бедра под късата пола, предизвикателно дълбокото деколте, блясъкът в сините очи и дългата руса коса бяха достатъчно предизвикателство за всеки нормален мъж. Ако беше студент, обърнал няколко питиета, сигурно щеше да се опита да вкара в леглото си тази кукла! А при евентуален успех хвалбите за този акт щяха несъмнено да му държат влага през всичките четири години на следването.

Младежът надраска нещо на книжна салфетка и я подаде на дамата. Тя сведе очи към написаното — явно телефонен номер или кратко описание на дивния секс, който й се предлагаше, — после поклати глава и му махна да се разкара. Шон търпеливо го изчака да се отдалечи и зае освободеното място. Жената любезно се усмихна, вероятно защото мъжът до нея беше достатъчно възрастен, за да консумира алкохол, или просто беше уморена от натрапчивите ухажвания на младежа.

— Не съм ви виждала наоколо — подхвърли тя.

— За пръв път идвам — отвърна той и улови погледа на бармана. — Същото като на дамата.

— Обичате мохито? — вдигна чашата си тя.

— Вече да — кимна Шон, съзирайки брачната халка на пръста й.

Тя очевидно забеляза погледа му.

— Мисля, че не е забранено на омъжени жени да излизат сами — сухо отбеляза тя.

— Разбира се, не е. Съжалявам. Казвам се Шон Картър.

— Валъри Месълайн.

Явно е предпочела да запази моминското си име в случай, че е омъжена за стария Иън.

Ръкуваха се. Жената имаше здраво ръкостискане, което му напомни за Мишел.

— Какво ви води в нашето селце? — попита тя.

— Бизнес. Тук ли живеете?

— Не, но съпругът ми има офис наблизо. — Очите й се сведоха към чашата. — Тази вечер щяхме да излизаме, но не се получи.

Ето го обяснението на кратката сцена пред блока.

— Надявам се, че въпросът ми няма да прозвучи недискретно, но нима е възможно съпругът ви да не забелязва с какво го е дарила съдбата?

— Въпросът ви не е недискретен — засмя се тя. — Но отговорът ми може би ще бъде.

Питието на Шон пристигна. Двамата отпиха почти едновременно и замълчаха, оглеждайки заведението. Той се опитваше да открие проява на любопитство към тяхната маса.

— С какъв бизнес се занимавате, Шон?

— Решавам проблеми.

— Страхотно! — засмя се тя. — Мога ли да ви наема?

— Тарифата ми е много висока.

— Ако беше обратното, нямаше да седите на тази маса.

— А вие с какво се занимавате?

— Вече с нищо.

— Деца?

— Нямам за съжаление.

— Аз също нямам.

Тя сведе очи към ръцете му.

— Не сте женен?

— Вече не. От десет години съм разведен и оттогава не съм правил други опити.

— Какво накара милата ви женичка да се разведе с вас?

— Хъркането. Хъркам прекалено силно.

— Но то се лекува, почти стопроцентово.

— Наистина ли? Как?

— Като намерите някоя, която да ви скъса от чукане.

— Трябва ли да се изчервя? — усмихна се той.

— Само си казвам мнението. Не е задължително да го приемате сериозно. Но вие сте привлекателен мъж и аз едва ли съм първата, която ви го казва. Така е, нали? — Поведението й беше дръзко и агресивно. Тя не кокетничеше. Определено тук се криеше нещо друго.

Той сведе очи към часовника си. Мишел скоро щеше да пристигне. А и не искаше да оказва натиск върху Валъри още при първата им среща.

— Извинете, че ви досаждам — леко се нацупи Валъри.

— Съжалявам, но имам среща — отмести погледа си той.

— В такъв случай вървете, а аз ще остана да си допия питието на спокойствие.