Реликвата

Пендергаст погледна към Търоу.

— Ако нямате нищо против, бих искал да продължите с тестовете, за да ни кажете какво точно правят тези гени на гекон.

Търоу се начумери.

— Господин Пендергаст, шансовете за успешен анализ далеч не са големи, а и ще отнемат седмици. Струва ми се, че вече разрешихме мистерията…

Бучхолц го потупа по гърба.

— Хайде да не се бъркаме на агента. В края на краищата полицията плаща, а това е много скъпа процедура.

Върху лицето на Пендергаст цъфна широка усмивка.

— Радвам се, че споменах това, доктор Бучхолц. Изпратете сметката на директора на Службата за специални операции във ФБР. — Той надраска адреса върху визитната си картичка. — И изобщо не се притеснявайте. Цената няма никакво значение.

Д’Агоста се ухили. Знаеше какво прави Пендергаст: връщаше си го за гадната кола. Ама че дявол!

24

Четвъртък

В единайсет и петдесет в четвъртък сутринта един мъж, който настояваше, че е преродилият се египетски фараон Тот, се развилия в крилото с антиките, събори две витрини от храма на Азар-Нар, строши трета и измъкна една мумия от саркофага й. Наложи се трима полицаи да го обуздаят, а няколко уредници да събират древните останки и да поправят превръзките на мумията през останалата част от деня.

След по-малко от час една жена изтича с писък от Залата на маймуните и твърдеше, че е зърнала нещо притаено в тъмния ъгъл на някаква тоалетна. Един телевизионен екип, който чакаше да засече Райт на южното стълбище, засне истеричното й изскачане през изхода.

Около обяд някаква групичка, наричаща себе си Съюз срещу расизма, организира блокада пред музея, настоявайки за бойкотиране на изложбата „Суеверие“.

Рано следобед Ентъни Макфарлейн, известен в цял свят филантроп и ловец на едър дивеч, предложи награда от 500 000 долара за залавянето и предаването на музейния звяр. Музейните власти незабавно отрекоха каквато и да било връзка с Макфарлейн.

Журналистите светкавично отразяваха всички тези събития, но други произшествия останаха неизвестни за публиката извън музея.

До обяд четирима служители напуснаха без предизвестие. Други трийсет и пет бяха излезли в извънреден отпуск, а приблизително триста се обадиха, че са болни.

Малко следобед една жена младши препаратор от Отдела по палеонтология на гръбначни животни припадна върху масата в лабораторията. Откараха я в Медицинския отдел, където предяви иск за удължена почивка и компенсации, основавайки се на тежък емоционален и физически стрес.

Около три следобед охраната вече беше реагирала на няколко настоявания за разследване на подозрителни шумове в различни отдалечени кътчета на музея. С наближаването на полицейския час полицаите от командния пункт в музея бяха реагирали на няколко сигнала за появяване на съмнителни силуети, останали до един непотвърдени.

По-късно се установи, че през този ден броят на обажданията в телефонната централа на музея, свързани с тайнственото същество, са сто и седем: включително налудничави съобщения, бомбени заплахи и предложения за съдействие от хора с всевъзможни умения — от екстерминатори до спиритуалисти.

25

Смитбек открехна мръсната врата и надникна вътре. Това сигурно бе едно от зловещите кътчета в музея: складовото помещение на лабораторията по физико-антропология, или както я наричаха журналистите — залата със скелетите. Музеят разполагаше с една от най-големите сбирки на скелети в страната, като отстъпваше единствено на музея „Смитсониън“ — само в тази зала имаше дванайсет хиляди. Повечето бяха на индианци от Северна и Южна Америка, събрани през деветнайсети век в разцвета на физическата антропология. Чак до тавана се извисяваха подредени един до друг шкафове с огромни метални чекмеджета, всяко от които съдържаше поне по един човешки скелет. Върху всяко чекмедже беше поставена жълта табела с номер, име на племе, а понякога и кратко описание. Други, по-миниатюрни табелки, излъчваха хладината на анонимността.

Преди известно време Смитбек бе прекарал цял следобед в обикаляне от шкаф на шкаф, тършуване из чекмеджетата и преглеждане на избледнелите бележки, повечето написани с изискан почерк на ръка. Някои беше преписал в бележника си:

Беше наистина странна гробница.

Зад складовата зона се простираше лабиринтът от стаи на лабораторията по физико-антропология. Навремето антрополозите в лабораторията се занимаваха предимно с измерване на кости, опитвайки се да определят сходствата между различните раси, произхода на човечеството и подобни проучвания. Сега в лабораторията се осъществяваха много по-сложни биохимични и епидемиологични изследвания.

Преди няколко години музеят реши — по настояване на Фрок — да я обедини с лабораториите по генетични и ДНК изследвания. Зад помещенията с потънали в прах кокалаци бяха подредени огромни безупречно чисти центрофуги, съскащи автоклави, електрофорезна апаратура, трепкащи монитори, преплетени стъклени дестилационни устройства и титрационни прибори — едни от най-усъвършенстваните технически апаратури от този род. Тъкмо към тази ничия зона между старото и новото се беше ориентирал Грег Кавакита.

Смитбек погледна през високите етажерки в складовото помещение към вратите на лабораторията. Беше малко след десет часа и наоколо се навърташе само Кавакита. Забеляза го изправен зад една-две етажерки — извършваше някакви резки, въртеливи движения с лявата ръка, размахвайки нещо над главата си. „Този ще ме побърка!“ — помисли си Смитбек. Кавакита ловеше риба.

— Хвана ли нещо? — извика Смитбек.

Кавакита възкликна от изненада и въдицата изтрака по пода.

— Майната ти, Смитбек! — изруга той. — Непрекъснато дебнеш наоколо. Моментът не е особено подходящ да стряскаш хората, нали знаеш. Можех да нося някой 45-и калибър или нещо подобно.

Той тръгна по пътечката между рафтовете и се появи иззад ъгъла, поглеждайки го с начумерено добродушие, докато навиваше макарата на въдицата.

Смитбек се разсмя.

— Казах ти да не работиш сред всички тези скелети тук. Видя ли какво стана — абсолютно си изперкал.

— Само тренирам — разсмя се Кавакита. — Гледай. Трета етажерка. Биволска гърбица.

Той метна въдицата. Кордата избръмча и „мухата“ улучи, отскачайки от едно чекмедже на третата редица от рафтове в дъното на пътеката. Смитбек се приближи. Абсолютно точно: в него се помещаваха костите на някогашния „Биволска гърбица“.

Смитбек свирна с уста.

Кавакита нави част от кордата, хвана увисналата „муха“ с лявата ръка и стисна корковия прът с дясната.

— Пети рафт, втора редица. Джон Мбоя — обяви той.

Кордата отново се извиси във въздуха в теснината между етажерките и миниатюрната въдичка улучи точната табелка.

— Същински Исак Уолтън 7 — тръсна глава Смитбек.

Кавакита нави кордата и започна да разглобява бамбуковия прът.

— Не е като да ловиш риба в река — подхвърли той, — но тренировките са полезни, особено в това тясно пространство.

Помагат ми да се отпускам в почивките. Ако не заплета кордата в някоя етажерка, разбира се.

Когато назначиха Кавакита в музея, той отказа слънчевия кабинет на петия етаж, който му предложиха, и предпочете много по-тесен в лабораторията, за да бъде по-близо до практическите дейности. Вече беше публикувал повече изследвания, отколкото някои уредници през цялата си кариера. Интердисциплинарните му проучвания под ръководството на Фрок много скоро го бяха издигнали до помощник-уредник по еволюционна биология, на която първоначално се бе посветил, изследвайки еволюцията на растенията. Младежът ловко се възползваше от известността на своя наставник, за да напредва. По-късно временно изостави еволюцията на растенията заради програмата Генетичен секвентен екстраполатор. Единствената му страст извън работата изглежда беше риболовът или по-точно, както обясняваше на всеки готов да го изслуша, благородната и неуловима атлантическа сьомга.