Натюрморт с гарвани

Съдебният лекар и санитарите започнаха да опаковат трупа за транспортирането му. Един от щатските изтръгваше стрелите с враните, етикетираше ги и ги поставяше в хладилен сандък за доказателства. Тогава шериф Хейзън усети, че трябва да се изпикае. Проклето кафе! Но не беше само от него; в стомаха му започнаха да врат киселини. Надяваше се да не се бе възбудила отново язвата му. Той определено не желаеше да си изповърне вътрешностите пред всичките тези образи от щатската.

Огледа се, увери се, че никой не го гледа и се мушна в тъмния царевичак. Пое покрай един ред, дишайки дълбоко, опитвайки се да се отдалечи достатъчно, за да не намерят следите от урината му и да ги вземат за доказателство. Нямаше нужда обаче да се отдалечава много; щатските не проявяваха особено любопитство към нещо друго, освен към самото място на престъплението.

Спря наблизо извън кръга от лампи. Тук, потънали в царевичното море, човешките гласове и бръмченето на генератора, както и необичайната жестокост на местопрестъплението изглеждаха много далечни. Лек ветрец подухна и едва раздвижи задушния въздух, но царевичните стъбла около него се разлюляха и разшумяха. Хейзън се спря за минута, душеше въздуха. След това дръпна ципа, изсумтя и се изпика шумно върху сухата земя. Накрая след едно мощно изтръскване, от което пистолета, белезниците, палката и ключовете му издрънчаха, той прибра всичко на място и вдигна ципа.

Докато се обръщаше, зърна нещо на отразената светлина от лампите. Спря и светна с фенерчето към царевичните редове. Ето го — при следващия ред. Взря се по-внимателно. Парче от някаква тъкан, закачена високо на едно от сухите стебла. Изглеждаше като да е от същата материя, с която бе облечена жертвата. Освети нагоре-надолу с фенерчето, но не видя нищо друго.

Изправи рамене. Пак го правеше. Това не бе негов случай. Можеше и да спомене за парцала; може би щеше да остави щатските сами да си го намерят. Ако това изобщо имаше някакво значение.

Когато се върна обратно, капитанът на рейнджърите веднага се отправи към него.

— Шериф Хейзън, тъкмо те търсех — рече той — В едната си ръка държеше ръчно GPS 1, а в другата — топографска карта, и върху лицето му бе изписано съвсем различно изражение, отколкото допреди малко. — Поздравления.

— Какво означава това?

Капитанът посочи GPS устройството.

— Според показанията му, ние се намираме в очертанията на град Медисин Крийк. На четири метра от границата му всъщност. Което означава, че случаят е твой. Ние сме тук, за да помогнем, разбира се, но случаят е твой. Така че нека пръв да поднеса поздравленията си.

Той засия и протегна ръка.

Шериф Дент Хейзън игнорира ръката му. Вместо това извади пакетчето цигари от джоба на ризата си, изтръска една цигара, лапна я и я запали. Дръпна дълбоко и след това заговори, думите му изскачаха сред димните кълбета.

— Четири метра? — повтори той. — Боже Господи!

Капитанът прибра ръката си.

Хейзън заби поглед в него:

— Жертвата е била убита някъде другаде и след това е била пренесена тук. Убиецът е дошъл през царевицата ей от там, като последните шест-седем метра е влачил трупа. Ако проследите реда от онова строшено стъбло, ще се натъкнете на закачило се парче плат. Платът е същият като дрехата на жертвата, но е закачен твърде високо на стеблото, значи тя не е вървяла, най-вероятно той я е носил на гръб. Можете да видите моите отпечатъци и мястото, където отидох да се изпикая, на съседния ред; но не си правете труда. И за Бога, капитане, наистина ли са ни нужни всичките тези хора? Това е сцена на местопрестъплението, не е паркинг на Уол-Март 2. Искам да останат наместо само съдебният лекар, фотографът и събирачът на улики. Останалите да се отдръпнат.

— Шерифе, ние трябва да следваме собствените си процедури…

— Сега моите процедури са ваши процедури.

Капитанът преглътна, без да отговори.

— Искам чифт лицензирани и тренирани по изискванията на АКС 3 следови кучета и веднага щом е възможно, да поемат следата. Освен това искам да повикате и екипа за събиране на улики и доказателства от Додж.

— Добре.

— И още нещо.

— Какво е то?

— Искам вашите момчета да спрат всички прииждащи представители на пресата. Особено на телевизионни микробуси. Задръжте ги, докато ние приключим тук.

— За какво да ги задържим?

— Глобете ги за превишена скорост. Вас затова ви бива, нали така?

Капитанът стисна още и без това стиснатите си челюсти.

— А ако не превишават скоростта?

Шериф Хейзън се ухили.

— О, няма начин да не я превишават. Можеш да си заложиш задника за това.

Трета глава

Помощник-шериф Тад Франклин седеше приведен зад писалището си и ровеше из купчина непознати книжа — опитваше се да се преструва, че необузданата група от телевизионни и вестникарски репортери току пред прозореца на Шерифското управление на Медисин Крийк не съществува. На Тад много му допадаше фактът, че управлението бе настанено в бивш магазин за стоки с намалени цени и че можеше да маха на минувачите, да побъбри с приятели, да отбелязва кой идва и кой заминава. Сега обаче неудобствата на офиса изведнъж станаха очевидни.

Свирепата светлина от поредния горещ августовски изгрев се разливаше по улицата, хвърляше дълги сенки от новинарските коли и позлатяваше нещастните лица на репортерите. Бяха на крак цяла нощ и нещата започваха да се влошават. От ресторанта на Мейси отсреща се изливаше и вливаше постоянен поток журналисти, но изглежда простата храна само ги разядосваше повече.

Тед Франклин се опита да се съсредоточи върху книжата, но не можеше да пренебрегне почукванията по прозореца, въпросите, извикваните от време на време вулгарни думи. Ставаше непоносимо. А ако събудеха шериф Хейзън, който бе решил да подремне за малко в задната килия, нещата щяха да се влошат още повече. Тад се надигна, опита се да изглежда колкото е възможно по-строг и отвори прозореца.

— Още веднъж ви моля да отстъпите назад от прозореца — каза той.

Думите му бяха посрещнати с приглушен хор от непристойни забележки и общо раздразнение. По номерата на колите личеше, че репортерите не бяха местни; бяха от Топика, Канзас сити, Тълса, Амарило и Денвър. Е, можеха да си отиват у дома и…

Тад чу зад гърба си захлопваща се врата и покашляне. Обърна се и видя шериф Хейзън, който се прозяваше и търкаше четината на брадата си. Косата от едната страна на главата му стърчеше хоризонтално. Шерифът я приглади, след това наложи шапката си с две ръце.

Тад затвори прозореца.

— Съжалявам, шерифе, но тези хора просто не искат да си тръгнат и…

Шерифът се прозя, махна небрежно с ръка и се обърна гърбом към тълпата. Един особено разгневен репортер в задната част на групата изригна поток ругатни, сред които се чу и „тъп, дребен селяндур“. Хейзън отиде до кафе машината, наля си чаша. Сръбна, направи гримаса, изплю кафето обратно в чашата и я изля в каничката.

— Искате ли да сваря ново кафе?

— Не, благодаря, Тад — отвърна шерифът и потупа по мечешки помощника си по рамото. След това кимна към групата зад стъклото. — Тези приятели се нуждаят от нещо за новините в шест часа, не мислиш ли? — попита той. — Време е за пресконференция.

— Пресконференция ли? — Тад никога досега не бе присъствал на пресконференция, камо ли да бе участвал в такава. — Как се прави?

Шериф Хейдън се изсмя дрезгаво и оголи ред жълти зъби.

— Ще излезем и ще отговаряме на въпроси.

Той отиде до старинната остъклена врата, отключи я и подаде глава навън.

— Как сте, приятели?

Думите му бяха посрещнати с взрив от неразбираеми крясъци и въпроси.

Шериф Хейзън вдигна ръка с длан към тълпата. Все още бе с униформата си с къси ръкави от предишната нощ и жестът му разкри тъмен полумесец от пот, който стигаше до кръста му. Беше нисък, но як като булдог и у него имаше нещо, което предизвикваше респект. Тад бе виждал шерифът да избива зъбите на един заподозрян, два пъти по-висок от него. Никога не влизай в бой с човек, по-нисък от метър и шейсет — си бе казал тогава. Тълпата утихна.