Натюрморт с гарвани

Това бил краят на шайените в Западен Канзас. През 1871 година бил основан Додж сити, през следващата година била прекарана железницата до Санта Фе и много скоро Додж сити се превърнал в каубойската столица на Запада — краят на Тексаския път, стрелби, Уайът Ърп, Буут Хил и всичко останало. Медисин Крийк бил основан през 1877 година от търговеца на добитък Х. Х. Кайзър, дамга „Х“ високо на лявата плешка на добитъка и дамга „Х“ на дясната плешка на конете. Снежната виелица през 86-а унищожила единайсет хиляди глави добитък и на следващия ден Кайзър положил глава върху дулата на пушката си и натиснал и двата спусъка. Разправяли, че това било проклятие. Дошли селяните и животновъдите и дните на бароните на големите стада приключили. Първо било житото и соргото, после — пасищата, след това разорали отново и започнали да отглеждат фуражна царевица, а сега — царевица газохол. Но през цялото време никой така и не успял да разкрие мистерията на Воините призраци и Клането в Медисин Крийк.

Той отпи последната глътка и театрално хвърли кутийката.

Кори погледна Пендъргаст. Историята бе добра и Бръши Джим я разказа добре. Пендъргаст бе толкова неподвижен, че би могло и да е заспал. Очите му бяха полупритворени, пръстите — събрани на куличка, тялото — потънало в дивана.

— А вашият прапрадядо, господин Дрейпър? — попита внезапно той.

— Установил се в Дийпър, оженил се и погребал три съпруги. Описал всичко това в личен дневник с далеч повече подробности, отколкото аз ви разказах, но той бил продаден заедно с други ценности по време на Голямата депресия и сега събира прах в хранилището на нечия библиотека на изток. Тъй и не успях да разбера къде точно. А аз научих тази история от баща си.

— И как е могъл той да види всичко това в разгара на прашна буря?

— Ами, аз знам само онова, което баща ми, ми е разказал. Прашните бури по тези краища ту затихват, ту се засилват.

— А шайените, господин Дрейпър, не са ли били познати на щатската кавалерия като „Червените призраци“, поради умението им да се промъкват незабелязани и от най-бдителните часовои и да прерязват гърлата им, преди онези изобщо да се усетят?

— Знаете твърде много за един агент от ФБР, господин Пендъргаст. Но не трябва да забравяте, че се е случило на залез-слънце, а не нощем, и че онези, четиридесет и петимата, току-що се били сражавали на страната на Конфедерацията и били изгубили войната. Знаете ли какво е да изгубиш една война? Можете да бъдете на сто процента сигурни, че са си отваряли очите на четири.

— И как така индианците не са открили прапрадядо ви?

— Както казах, мъжете се чувствали виновни, че го набили — ами че той бил все още дете — затова му построили нещо като малък вълнолом срещу вятъра. Той се покрил с тези храсти, за да се скрие.

— Разбирам. И от тази гледна точка, легнал в овраг, покрит с храсти, най-малко на сто метра по-надолу от лагера, в прашна буря той успял да види всичко онова, което вие току-що разказахте с такива живи подробности. Как Воините призраци се появили и изчезнали по магически начин.

Очите на Бръши Джим просветнаха опасно и той почти се надигна от мястото си.

— Не продавам нищо, господин Пендъргаст. И моят прапрадядо не е изправен тук пред някакъв съд. Просто ви разказах историята такава, каквато е стигнала до мен.

— Тогава значи имате своя хипотеза, господин Дрейпър? Лично мнение, може би? Или наистина мислите, че става дума за призраци?

Последва кратко мълчание.

— Не ми харесва тона, с който разговаряте с мен, господине — рече Бръши Джим, вече станал на крака. — И не ме интересува дали сте от ФБР или не, но ако намеквате за нещо, то аз искам да го чуя направо. И веднага.

Пендъргаст не отговори веднага. Кори преглътна трудно, погледът й се стрелна към вратата.

— Хайде, хайде, господин Дрейпър — рече най-сетне Пендъргаст. — Вие не сте глупак. Бих искал чуя истинското ви мнение.

Последва наситен с електричество миг, в който никой не помръдна. След това Бръши Джим омекна.

— Господин Пендъргаст, наистина не мисля, че онези индианци са били призраци. Ако отидете при Могилите — сега е трудно да се забележи поради дърветата, — но там може да се види как земята прави една плавна гънка към потока. Група от трийсет шайени може да се изкачи пешком, като води конете си по тази гънка, скришно от постовите. Залязващото слънце ще ги оставя в сянката на Могилите. Биха могли да изчакат в ниското, докато връхлети прашната буря, да възседнат бързо конете си и да налетят. Това би обяснило неочаквания тропот на копита. И биха могли да се изтеглят по същия начин, след като са натоварили убитите си и са заличили следите си. А и без друго никога не съм чувал за арапахо, който би могъл да проследи един шайен.

Той се засмя, но това беше безрадостен смях.

— Ами мъртвите коне на шайените? Как са изчезнали те, според вас?

— Трудно е да ви се угоди, господин Пендъргаст. Мислил съм и за това. Когато бях по-млад, видях един осемдесетгодишен главен касапин от Лакота да разфасова бик за по-малко от десет минути. А бикът е доста по-голям от коня. Индианците са ядели конско месо. Биха могли да нарежат месото и да го натоварят заедно с костите на конете си или да ги изтеглят на влачени пръти. Оставили са вътрешностите, за да облекчат товара си, нали разбирате? А е доста възможно убитите шайенски коне да не са били повече от два-три. Може би прапрадядо ми да е преувеличил малко, когато е твърдял, че поне дузина техни коне са били избити.

— Може би — съгласи се Пендъргаст. Изправи се и отиде до самоцелната лавица с книги. — Благодаря ви за крайно поучителната история. Но какво общо има историята за клането с „Проклятието на Четирийсет и петимата“, което споменахте и за което никой не иска да говори?

Бръши Джим се размърда.

— Е, вижте сега, господин Пендъргаст, не мисля, че думата „иска“ е точната. Просто историята не е никак приятна и толкова.

— Целият съм в слух, господин Дрейпър.

Бръши Джим облиза устни. След това се наведе напред.

— Добре тогава. Спомняте си, че ви казах, че постовите били сред последните убити, нали?

Пендъргаст кимна. Бе извадил оръфан екземпляр са „Първа читанка по история на Бътлър и компания“ и го разлистваше.

— Последният убит бил мъж на име Хари Бомонт. Той бил водачът на Четирийсет и петимата — наистина гаден тип. Индианците му били бесни за онова, което бил сторил с жените и децата им, и го наказали за това. Те не само го скалпирали. Те го „заоблили“.

— Този термин не ми е познат.

— Добре, нека кажем, че са му сторили нещо, за да са сигурни, че никой от семейството му не би го познал в отвъдния живот. А след като сторили това, разрязали ботушите му и обелили кожата на петите му, за да не може духът му да ги преследва. След това погребали ботушите от двете страни на Могилите като допълнителна мярка — за да погребат там завинаги злия му дух.

Пендъргаст върна книгата на мястото й и извади друга, още по-опърпана, озаглавена „Търговията в прериите“. Прелисти няколко страници.

— Разбирам. А проклятието?

— Различни хора ще ви разкажат различни истории. Някои казват, че призракът на Бомонт още обитава Могилите да търси ботушите си. Други твърдят още по-лоши неща, които просто не бих искал да повторя пред една дама. Но едно нещо мога да ви кажа със сигурност за него — преди да умре, Бомонт проклел цялата земя около себе си — проклел я завинаги. Прапрадядо ми все още бил скрит в оврага и го чул със собствените си уши. Бил единственият жив свидетел.

— Разбирам. — Пендъргаст бе извадил нов том — много тесен и дълъг. — Благодаря ви, господин Дрейпър, за много интересния урок по история.

Бръши Джим се изправи.

— Няма защо.

Но Пендъргаст изглежда не го чу. Беше се вторачил в тясната книга. Кори забеляза, че бе с евтина платнена корица, а страниците с начертани редове бяха изпълнени с груби рисунки.

— О, този стар боклук — поклати снизходително глава Бръши Джим. — Баща ми го купил от някаква войнишка вдовица преди много, много години. Изиграли го. Срамувам се, че не е разпознал такъв фалшификат. Все се канех да го изхвърля на боклука.