Трпката

Всъщност Ребека трябваше да настоява да изяснят всичко по телефона, но нямаше нищо по-добро за вършене.

Мудин се върна с кафето им и се настани на отсрещния стол. И двете отпиха внимателно от чашите си.

— Бях на нов разпит във ВР вчера и има нещо, което трябва да ти кажа…

Мудин очевидно говореше без заобикалки — нещо, което Ребека обикновено ценеше. Но това тук не звучеше добре.

— Окей?

— Ами размишлявах много над това, което се случи там, долу. В Дарфур. Всичко стана толкова бързо — цялата работа, евакуацията и така нататък. Почти нямахме възможност да поговорим… Нали Луде ни раздели веднага, щом пристигнахме.

Мудин погледна неуверено към Ребека, като че чакаше някаква подкрепа.

— Мм.

— Първо не бях сигурна, в смисъл… бях напълно концентрирана върху карането и хич не поглеждах напред. После настъпи пълен хаос, когато тълпата проби, стрелбата, прахта и да… всичко това.

Мудин ѝ хвърли още един несигурен поглед, но лицето на Ребека не помръдна.

— Така или иначе, успях да помисля малко и сега впоследствие всъщност вярвам, че видях някой да тича пред колата, горе-долу докато ти висеше на вратата… Съвсем сигурна съм.

Ребека не можа да не трепне и Мудин изглежда го забеляза.

— Значи, не видях подробности, не видях оръжие или нещо такова, но по някаква причина цветът жълто се е загнездил в ума ми. Той имаше ли нещо жълто по себе си, шал или нещо друго веещо се?

— Найлонова торба — измърмори Ребека неясно. Тя прочисти гърло и продължи, докато сърцето ѝ започваше да бие все по-бързо. — Извършителят носеше оръжието в яркожълта найлонова торба, която държеше с лявата си ръка.

— Мм… може спокойно да е било и торба и това казах и на следователя, когато ме попита. Пер Вестергрен, сигурно вече си говорила с него…

— Да, срещали сме се — потвърди Ребека и не можа да се сдържи да не се усмихне.

Каролина Мудин ѝ се усмихна в отговор.

— Добре, той задаваше страшно много въпроси за теб. Каква си като началник и така нататък. Казах, че сме служили заедно съвсем кратко, но че ти си един от моделите ми за подражание като охранител… Че винаги се държиш на сто процента професионално…

Ребека внезапно не знаеше какво се очаква да каже.

— Благодаря ти, Каролина… Ами… наистина оценявам, че ти… да, ами… показанията ти и всичко. Сигурно ще се окаже от голямо значение за разследването.

— Да, точно това каза и Давид… Той беше този, който предложи да се обадя на ВР и да поискам нов разпит.

— Давид?

— Да, Давид… Давид Малмѐн — каза Каролина Мудин и се усмихна с още една от онези нейни момчешко-момичешки усмивки.

Другата опашка продължаваше да се лее.

Вече можеше да е минал оттам.

Да е на сигурно.

Мамка му!

Макар че се опитваше да го раздава cool, не можеше да не се озърта, и му се стори, че ченгетата го забелязаха.

Бяха минали четири минути, а той още тъпчеше на едно и също място.

Ченгетата бяха почнали да го зяпат.

Взема да приключиш някой шибан ден, кучка проклета!

Още един поглед през рамо — все още никакъв Ласе.

Внезапно куките тръгнаха в негова посока.

Той запрелиства трескаво из паспорта си, опитвайки се да изглежда сякаш съдържанието беше адски интересно.

Полицаите вървяха спокойно покрай редицата хора. Минаха пет минути и му се стори, че забелязва някакво вълнение най-отзад на опашката.

Ченгетата си размениха погледи и един от тях каза нещо по радиомикрофона, закрепен на едното му рамо.

Fuckfuckfuckfuckfu…

— Ей ти!

Едното ченге посочи към него.

— Ааъъ какво… аз?

HP се опитваше да спечели време.

— Да, точно ти.

Ченгето го повика с жест и HP предпазливо се премести по-близо до преградата. Но полицаят продължаваше да маха и след още няколко секунди колебание HP приклекна и мина отдолу, след което направи няколко бавни крачки по посока на полицаите.

Какво да прави, по дяволите?

— Паспорта, благодаря!

Ченгето с най-много ленти на пагоните протегна ръка напред.

— Ъъъ… — HP погледна към изхода малко зад полицаите.

Ако си дадеше зор, можеше и да успее…

— Паспорта!

Полицаят хвана малката червена книжка, която HP все още стискаше в дланта си, и за секунда те останаха така — почти като при дърпане на въже. После HP отпусна хватката.

Ченгетата стояха рамо до рамо и нямаше никакъв шанс да се втурне между тях. Парапетът блокираше пътя му за бягство от дясната страна, а едва ли щеше да успее да ги заобиколи отляво. Трябваше да запази спокойствие, да изчака пролука…

Едното ченге прелистваше паспорта. HP усети как по челото му избива капка пот, после още една. Дръжката ма куфара лепнеше в ръката му.

— Елосе? — измърмори ченгето, което държеше паспорта, а другият се ухили.

По дяволите!

Беше разкрит, ченгетата знаеха кой е!

Дали трябваше просто любезно да подаде документа си за депортиране и да доприпка с тях до участъка?

Hell no!

Време беше да направи това, което правеше най-добре, да си плюе на петите!

Направи внимателна крачка встрани и потърси пролука.

Ченгетата се размърдаха и разстоянието между тях стана по-голямо.

По местата…!

Дупката се разшири още повече.

Готовиии…!

Ченгето шефче погледна към него с вдигнати вежди.

— Не обичаш ли хокей?

— К-к’во?

HP остана на пръсти с поглед, все още фиксиран върху пътя си за бягство.

— Ел-Хо-Се 40 — Линшьопинг Хокей Клуб…?

Ченгетата се засмяха и си размениха погледи.

— Томас и аз сме от АИК — довечера играем с вас в Глобен 41. Първите срещу последните, може да се каже…

— Да, разбира се… — смотолеви HP, докато мозъкът му се опитваше да зацепи.

Полицаят му подаде паспорта.

— Добре дошъл у дома, Линшьопинг, и късмет! Ще ви трябва…

11. Homecoming

Тя отново го беше сънувала.

Мъжът на лентата.

Докато се изкачваше нагоре по стълбите на излизане от метрото, тя се мъчеше да си спомни за какво се отнасяше сънят, но подробностите, доста дразнещо, все оставаха малко извън обсега ѝ. Погледът беше единственото, което си спомняше. Онзи пронизващ черен поглед, който срещна в огледалото и който почти я остави без дъх. Беше го виждала и преди, много пъти. Но тогава бе принадлежал на съвсем различен мъж. Мъж, когото бе обичала — и мразела…

Но сега Даг беше мъртъв и тя бе продължила без него. Беше започнала нов много по-добър живот с някого, който не се държеше така зле с нея. Така че какво ѝ ставаше? Защо един напълно непознат мъж изведнъж се оказваше толкова интересен, че тя го сънуваше?

Без никакво предупреждение онова чувство отново я обзе и тя спря намясто на тротоара. Точно както в колата долу в Дарфур, когато се устремиха през пясъчния облак по-далеч от заплахата, светът сякаш се забави. Всеки детайл, всяко малко движение около нея изведнъж стана кристално ясно и само за десета от секундата ѝ се стори, че вижда нещо с крайчеца на окото си. Неясен силует, който се мярна между всички минувачи.

Но в същия миг, в който понечи да завърти главата си, светът се върна към нормалната си скорост, полезрението ѝ беше препречено и силуетът изчезна.

Тя изчака няколко секунди, после мина между две паркирани коли и бързо пресече улицата. Нищо, никакво движение.

Никой не я следваше, пък и всъщност кой би го правил?