Голямата скука

Отминавам бавно входа на „Тиволи“, като усещам болезнено, че всичко у мен се бунтува, че всичко вика: „Върни се назад! Върни се назад, луд ли си!“ После се овладявам и завивам в малката уличка зад парка. Това е една съвсем малка уличка без изход и аз отлично знам, че е без изход, обаче свивам в нея, защото няма къде повече да вървя и защото Борислав…

— Емиле! — чувам в тоя миг зад гърба си познатия глас.

Спирам и се обръщам, като се старая да изглеждам възможно по-спокоен и уверен в себе си. Спокоен и уверен, както трябва да изглежда човек, натоварен с отговорна задача.

— Срещнаха се и не се познаха, а? — избъбря Борислав, като ме сграбчва за раменете. — Само че аз те познах… макар и не изведнаж… Страшно си се маскирал, братко. Така си се маскирал, като че идваш от оня свят…

Два часа по-късно стъпвам на палубата на немския търговски кораб, готов да отплува за Рощок. Граничният контрол е минал без затруднения, тъй като фигурирам в списъка на екипажа и паспортът ми заедно с моряшкото облекло не подлежи на съмнение.

В облачната нощ отвъд тъмните фасади на депата се простират осеяните с неони и с електрически сияния пространства на града, а още по-натам са свити глухите предградия, а още по-натам — онова покрито с трапища място, заспалите води на канала, немеещата в мрачината барака.

Додето стоя изправен на палубата, аз виждам всичко това и още много други неща, виждам осветената бяла фасада на „Англетер“, и строгата кула на Градския дом, и кристалната врата на „Амбасадор“, през която тъкмо в тоя момент влизат един леко навъсен мъж и една млада дама с очила и външност на стара мома. А там, зад гъмжилото на Фредериксброгаде, в сянката на пазарището край студените каменни фасади се движи една друга сянка, притискаща до гърдите си някакъв мизерен мазен пакет.

Добре, че нямам навика да събирам спомени. Ако ги събирах, главата ми трябваше да се пръсне от спомени.

От мостика прозвучава командата на спокоен служебен глас. В утробата на кораба забучават мотори и палубата затрептява равномерно. Моряците вдигат „трапа“. Параходът бавно и предпазливо се отделя от кея.

— Хайде на вечеря! — казва Борислав, застанал зад гърба ми.

Малко по-късно ние вече седим в уютната, облицована с дъб офицерска трапезария пред сервираните на масата закуски.

Приятелят ми проявява по-голяма охота в задаването на въпроси, отколкото в храненето. Отговарям му, но съвсем накъсо, защото не мога да губя време в бъбрене, когато пред мене има толкова неща за ядене.

— Знаех си, че ще издържиш — заявява Борислав, като наблюдава с удоволствие как довършвам салатата и шунката, сякаш той сам ги е приготвил. — Всеки, разбира се, не би издържал, но за тебе не се страхувах.

— Лошото е, че аз се страхувах…

— Ти много недей прекалява — осмелява се да каже приятелят ми, като вижда, че се залавям с подноса пушена риба. — Подир толкова глад не е изключено да ти прилошее.

— Това не са кисели ябълки, за да ми прилошее.

Борислав не дава ухо на фразата, смятайки може би, че става дума за някаква поговорка. И отново запитва:

— Значи, страхуваше се?

— Страхувах се да не сте се хванали на шифрограмата.

— На първата част се хванахме, но от втората част разбрахме, че ни хвърлят въдица. В Центъра знаят кой може да стане предател и кой — не.

— Боях се, че ще се хванете — повтарям аз и с нескрито съжаление отмествам пушената риба, от страх наистина да не ми прилошее. — Особено след като загубих връзката…

— Връзката си я загубил донейде по своя вина.

— Защо по моя вина?

— Ами защото твоя човек са го пипнали още на другата заран, когато е отишъл да ти заверява билета.

— А филмите?

— Филмите за щастие вече бяха изпратени. Но човека го пипнаха.

— Е, и?

— И… нищо. Обяснил, че билетът му бил даден от неизвестен турист и че приел да извърши услугата срещу дребно възнаграждение. Разбира се, полицията не повярвала. Но човекът работи в служба „Информация“ на гарата, постоянно има работа с туристи и обяснението било правдоподобно. Така че след като не успяха да докажат нищо, в края на краищата пуснаха го.

— Обаче следващия вторник пак никой не дойде на срещата.

— Ами че как ще дойде? Не можехме да пратим нов човек, преди да проверим дали оня не е издал в полицията и срещата, и паролата, и всичко останало. Да не искаш сами да те натикаме в клопката? А после, когато проверихме, вторникът вече бе минал.

— Ясно… Аз пък мислех, че сте се хванали на лъжата — повтарям безсмислено фразата си.

Борислав вади пакетче „Кент“, запалва и хвърля цигарите на масата.

— Ти пак си пропушил… — забелязвам.

— Какво да правя…

— Да не пушиш — отвръщам и на свой ред поемам пакетчето.

Първата цигара ми причинява същото онова замайване, което съм изпитал, додето съм сънувал с отворени очи влизането си в луксозната гостна на Зьондер булевард. За щастие сега не съм прав, а седнал, и то не в оная гостна, а в порядъчната офицерска столова на немския параход.

— Всъщност ти наистина ли очисти оня мръсник, или?… — любопитствува Борислав…

— Те сами го очистиха — казвам.

И отново се връщам на своето:

— Като те видях одеве как ме поглеждаш и даваш вид, че не ме познаваш, помислих, че сте се отказали от мене.

— Глупости — промърморва приятелят ми.

Той се изкашля, сякаш прочиства гърлото си, и добавя:

— Родината никога не се отказва от своите. Защо говориш глупости…

Изглежда, че наистина съм леко оглупял от самотията. Дръпвам от цигарата, облягам се на стола си и в сънливо доволство се заслушвам в равния шум на моторите.

А после изведнаж с досада се улавям, че отново беседвам наум:

„Чуваш ли, Уйлям — казвам. — Родината никога не се отказва от своите. Запиши си го някъде, приятелю.“

— Ти май че задряма… — раздава се нейде отдалеч гласът на Борислав.

„Съвсем не — отвръщам мислено. — Довършвах просто един дълъг разговор.“

Информация за текста

© 1971 Богомил Райнов

Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007

Редакция: Mandor, 2007 (#)

Публикация:

Богомил Райнов

ГОЛЯМАТА СКУКА

Издателство „Български писател“

София, 1971