Без шанс за разпознаване

Тя кимна и гърдите й се люшнаха, после хвърли поглед, изпълнен със симпатия в посока към Бен, но от това нямаше да има голяма полза, защото беше нова тук. Тя не знаеше какво представлява Джек. Ако останеше за повече от една-две нощи, това щеше да си бъде чист рекорд. Бен знаеше какво ставаше през нощта: Джек беше груб с момичетата. Точно както беше груб и с Бен. Ползата от това да е натряскан до козирката беше, че така щеше да спи чак до обяд. Ползата от новото момиче беше, че Джек най-вероятно нямаше да го удря пред нея. Джек мреше да се представя пред момичетата, че той и Бен са приятели. Това беше съвсем съзнателна лъжа.

Беше се оженил за майка му, когато Бен беше на пет години, а тя беше свършила парите. Беше работила пряко сили, но я бяха уволнили. Беше обяснила всичко това на Бен, беше му се извинила. Джек е много добър човек, той ще се грижи за нас. Беше сгрешила и по двете линии, а сега я нямаше, така че нямаше значение какво беше казала. Бен беше залепен за Джек като гербова марка.

— Качи се горе. Веднага! — вече изкрещя Джек.

Момичето се втрещи от тона му и замръзна на място, гърдите й като че щръкнаха. Бен беше чувал този тон, пълен със стаен гняв твърде често, за да се страхува повече от него, освен това знаеше, че човекът нямаше да го удари пред нея. Не и първата вечер.

Той затвори кранчето на чешмата, избърса ръце и погледна към момичето. Червилото й се беше размазало, а блузата й беше закопчана накриво. Размазаното червило беше розово-червено на цвят. Това го погнуси. Разбираше какво бяха правили в онази стая. Нали той переше чаршафите. Всеки път виждаше момичетата да се разхождат полуголи сутрин — това беше единствената полза от появата им тук. Но така той виждаше и синините по тях и много добре знаеше каква е причината за тях. Джек мреше да се представя пред момичетата колко е силен. И не знаеше, че Бен го беше чувал понякога как плаче, когато е сам. Цивреше като дете. Ако Бен не се боеше от него толкова много, в сърцето му можеше и да се отвори място за съжаление.

Джек и блондинката му се бяха занимавали с онази работа през по-голямата част от нощта и Бен не можа да заспи заради шума. Тъкмо вече се унасяше, когато таблата на леглото започна да се удря в стената, сякаш някой барабанеше безспир, към това се прибавиха и стоновете на момичето. Всичко това продължи във все по̀ ускорен ритъм, докато тласъците на таблата станаха толкова силни, че Бен имаше чувството, че стената всеки момент ще поддаде и ще се образува дупка. Тя изкрещя така, сякаш той я колеше и после шумът престана. Бен се учуди дали пък наистина не я беше заколил. Приличаше на човек, напълно способен да го направи. Почти нямаше нещо, което Бен да допусне, че Джек няма да направи.

Веднага щом утрото ги дари с милостта на слънчевия изгрев, Бен се облече и се измъкна от този ад, преди отново да започнат проблемите му. А в този дом проблемите вървяха ръка за ръка с болката. И това трябваше да се избегне на всяка цена.

В югоизточната част на града, където живееха, имаше най-вече бедняци и негри. Къщите, или поне повечето от тях, бяха стари, разнебитени, отдавна имаха нужда от пребоядисване. Колите пред къщите не бяха в по-различно състояние. Мислеше си, че сигурно трябва да бяха живели по-добре, преди Джек да се появи, макар да нямаше много спомени от онова време. Никога не беше виждал истинския си баща.

Канавките бяха пълни с просмукан от влага боклук, а и навсякъде се носеше воня, тъй като бездомните кучета се ровеха в черните найлонови торби всяка сряда, определена като ден за прибиране на боклука. Отвън къщите бяха с нащърбена боя и прогнили веранди в резултат на дългите влажни зими, които понякога сякаш нямаха свършване. Всеки път, когато сградата беше обявявана за негодна за обитаване, обитателите й биваха прогонвани. Напоследък подобна ситуация беше доста често срещана. Не беше много сигурен какво щяха да правят, ако тяхната къща я обявяха за негодна. Направо не му се мислеше. Не обичаше да мисли за повече от един ден напред — за утре или най-вече за вдругиден. А от следващата седмица в мислите му го делеше като че цяла вечност.

Той се изкачи на хълма, над него се разнесе ръмжащ звук от преминаващ самолет, а пред него — бръмченето от трафика по булевард „Мартин Лутър Кинг“. Бандите бяха единственото нещо, от което Бен се страхуваше. Стреляха се едни други заради глупости. Веднъж едно момче се беше опитало да го вербува за разносвач на наркотици и само благодарение на съобразителността си Бен беше успял да се измъкне, без да бъде пребит заради отказа му. Беше извадил стъкленото си око — лявото, и като го държеше в шепа, беше обяснил, че с едно здраво око няма да може да вижда кой идва от лявата му страна и така щеше да се превърне в лесна мишена. Истинска простотия, обаче всеки път действаше.

Това стъклено око беше в резултат на дефект по рождение — Синдром на Питър, и макар на Бен да му се искаше да има две очи както всички други, все така излизаше, че стъкленото око всъщност му бе от полза. Както и с момичетата. Те изпищяваха и побягваха надалеч от него, а това беше целта. Притрябвали му бяха момичета…

Освен Емили. Тя не можеше да се брои за момиче, макар да беше от същия пол, технически погледнато. Живееше на Източно двадесет и първо авеню, сто и петнадесет — малка лилава къща с боядисана в синьо дограма. Върху тревната площ пред нея имаше двуметров металически земен глобус, розово фламинго от пластмаса и миниатюрна фигурка на негър с боядисано в бяло лице, държащ надпис: „Гадаене — 10$, Таро — Астрология“.

Над един от прозорците имаше и светещ в синьо неонов надпис:

Върху лилавата стена бяха изрисувани бели звезди и светлосини луни. Пътечка, настлана с плочки, отведе Бен до входната врата.

Той почука два пъти, след това натисна и звънеца. Нямаше кола, паркирана на асфалтовата алея, водеща към къщата, и той предположи, че при Емили нямаше клиент.

— Влез, Бен.

Емили винаги познаваше кога идва той. Как ставаше така, не знаеше. Хората се съмняваха в способностите й, одумваха я зад гърба й, но Бен знаеше най-добре, че Емили притежаваше дарба и дарбата й беше истинска.

— Не видях кола — обясни той.

Не всички клиенти на Емили пристигаха с кола и затова беше почукал. Ако не му беше отговорила, нямаше да почука втори път; или щеше да изчака покатерен на кедровото дърво до алеята, или да се промъкне вътре през задната врата.

— Бизнесът ще потръгне — обеща тя.

Емили рядко грешеше за нещо. Имаше буйна кестенява коса, приветливи сини очи и сигурно беше горе-долу на същата възраст като майка му — а тя беше стара — на около трийсет. Беше облечена с рокля на цветя и червен найлонов колан, розови чорапогащи и червени гуменки. Вътрешността на къщата й имаше дъх на сироп от кленов сок. Тя отвори вратата, остави го сам да я затвори и го поведе към кухнята. Безмълвното им общуване издаваше близост, като между майка и син, както Бен обичаше да си мисли за тях двамата.

По пътя за кухнята минаха през стаята, в която гадаеше. Таванът беше обвит в парашутна материя, боядисана в небесносиньо, финият плат обгръщаше белия абажур на таванското осветление, което се контролираше от реостатен ключ и винаги се фиксираше на ниски стойности. Под осветителното тяло беше сложена кръгла маса с черна покривка и два бамбукови стола с кожени облегалки и кръгли черни възглавници. Върху масата беше разположен свещник от оловен кристал с червена свещ в него, която беше на равнището на очите в седнало положение на клиента и когато беше запалена, го полузаслепяваше, щом той или тя се осмелеше да погледне към домакинята. Колода карти Таро с многократно белязани с нокът ръбове лежеше отляво на мястото, където сядаше Емили, а под ръба на масата се намираха три ключа, чрез които тя контролираше настроението в стаята. Най-впечатляващият ефект от нейния ограничен арсенал беше възможността да се създаде добра интерпретация на небето в лятна вечер върху парашутната материя, какъвто тя използваше, когато клиентът искаше астрологични изчисления. Чрез малка сива кутия, прикрепена към долната част на масата, до трите ключа, се контролираше радио предавателчето, пригодено за пъхане в ухото, което Емили използваше. Стените на стаята бяха декорирани със стъписващи рисунки на седящ Буда и полуоблечени жени в пози, вдъхновени от хиндуистката традиция, на Зевс — в неумело изпълнение, със светкавица в ръката и изрисувани в стила на шейсетте години жълти, сини и червени спираловидни драсканици, които тогава бяха наречени с термина психеделични, но после — доста време оттогава, просто се смятаха за проява на лош вкус.