Юмрукът на бога

— Извикайте Джулиан — нареди Паксман на един от радистите.

Докато човекът отиде да доведе Джулиан Грей от горния етаж, Паксман се обади по специалния телефон на своя американски колега Чип Барбър.

— Чип, ще направиш добре да си домъкнеш задника тук бързо — рече му той.

Човекът на ЦРУ бързо се разсъни. Нещо в гласа на англичанина му подсказа, че не е време за нощни закачки.

— Проблеми ли, друже?

— Така ми се струва — призна Паксман.

Барбър прекоси града и се озова в щаба на СИС за половин час, навлякъл пуловер и панталони върху пижамата си. Беше един след полунощ. Дотогава Паксман беше направил презапис на английски и арабски, както и дешифровка на двата езика. Двамата радисти, които бяха работили в продължение на години в Близкия изток и говореха свободно езика, потвърдиха, че преводът на Мартин е много точен.

— Сигурно се шегува — прошепна Барбър, след като чу записа.

Паксман изреди всички проверки, които вече беше направил, за да установи дали това е автентичният глас на Мартин.

— Виж какво, Саймън, това е само съобщение на Йерихон, който твърди, че е чул Саддам да казва това нещо тази сутрин… извинявай, предишната сутрин. Най-вероятно Саддам лъже. Не бива да забравяме, че той лъже за добър ден и за довиждане.

Независимо дали лъжеше или не, това не беше въпрос, който да се решава в Рияд. Местните бюра на СИС и ЦРУ можеха да подават на своите генерали тактическа и дори стратегическа военна информация от Йерихон, но политическите въпроси отнасяха до Лондон и Вашингтон. Барбър погледна часовника си. Във Вашингтон сега беше седем вечерта.

— По това време вече си бъркат коктейлите — рече той. — Ще направят добре да ги забъркат силнички. Ще предам съобщението в Лангли веднага.

— В Лондон пият какао и ядат бисквити — каза Паксман на свой ред. — Ще предам това в Сенчъри Хаус. Нека те се оправят с него.

Барбър си тръгна със своето копие от предаването, за да го изпрати на Бил Стюарт, кодирано по максимално сигурен начин, като му даде най-високия възможен приоритет — „космическо“. Това означаваше, че където и да се намира, шифровчиците ще го издирят и ще му кажат да се обади от сигурен телефон.

Паксман направи същото за Стив Ланг, когото щяха да събудят посред нощ и да му кажат да напусне топлото си легло, да излезе на студа и да тръгне към Лондон.

Оставаше още едно последно нещо, което можеше да направи Паксман, и той го стори; Мартин имаше радиопрозорец само за прослушване в четири часа сутринта. Паксман изчака да дойде това време и изпрати на своя човек в Багдад много кратко, но съвсем ясно съобщение. В него се казваше, че Мартин не бива да прави опит да се доближи до който и да е от тайниците си, докато не му се обадят. За всеки случай.

Йорданският студент Карим постигаше бавен, но непрекъснат напредък в ухажването на фройлайн Едит Харденберг. Тя му позволяваше да я държи за ръка, докато вървяха из улиците на Стара Виена и паважът проскърцваше под краката им от студа. Тя дори призна пред себе си, че намира държането за ръце приятно.

През втората седмица на януари тя получи билети за Бургтеатър — плати ги Карим. Гледаха пиеса от Грилпарцер — „Крал Гигус и неговият пръстен“.

Преди да влязат, тя възбудено обясни, че в нея става дума за стар крал с неколцина сина и че онзи, който наследи пръстена му, ще наследи и трона. Карим седя погълнат от представлението и зададе няколко въпроса по отношение на текста, към който непрекъснато се обръщаше.

В антракта Едит с удоволствие му отговори. След време Ави Херцог щеше да каже на Барзилаи, че всичко било също толкова интересно, както да гледаш как съхне боя.

— Ти си филистер — му рече човекът от Мосад. — Нямаш култура.

— Та аз не съм тук заради културата си — отвърна Ави.

— Тогава си върши работата.

В неделя Едит, набожна католичка, отиде на сутрешна литургия във Фотивкирхе. Карим обясни, че бидейки мюсюлманин, не може да я придружи, но с удоволствие ще я изчака в едно кафене от другата страна на площада.

След това, докато си пиеха кафето, към което съвсем съзнателно бе добавил шнапс и това накара бузите й да порозовеят, той обясни какви са приликите и разликите между християнството и исляма — общото служене на единствения истински Господ, поредицата от патриарси и пророци, повелите на Свещените книги и моралните кодекси. Едит бе изпълнена със страх, но и очарована. Питаше се дали слушайки всичко това, не застрашава безсмъртната си душа, но бе смаяна да научи, че е грешала, смятайки, че мюсюлманите се прекланят пред идоли.

— Бих желал да излезем да вечеряме — рече Карим три дни по-късно.

— Хубаво, но харчиш прекалено много по мен — рече Едит. Тя установи, че може да се вглежда с удоволствие в младото му лице и нежните кестеняви очи, докато в същото време непрекъснато се предупреждаваше, че десетгодишната разлика между тях прави повече от смешно нещо друго освен платонично приятелство.

— Не в ресторант.

— Къде тогава?

— Би ли ми сготвила нещо, Едит? Можеш да готвиш, нали? Истинска виенска храна?

Тя пламна при мисълта. Всяка вечер, освен ако не отиваше на концерт, си сготвяше скромна вечеря и я изяждаше в малката ниша на апартаментчето си, която служеше за трапезария. „Да, разбира се, че умея да готвя. Толкова време вече готвя.“

Освен това той я бе водил в няколко скъпи ресторанта… да не говорим, че беше изключително добре възпитан и мил млад мъж. В това положително нямаше нищо лошо.

Малко е да се каже, че съобщението на Йерихон от нощта на 12 срещу 13 януари предизвика загриженост в определени тайни кръгове в Лондон и Вашингтон. „Овладяна паника“ е по-близкото определение на положението.

Един от проблемите бе малкият кръг от хора, които знаеха за съществуването на Йерихон, камо ли за подробности, свързани с него. Принципът „само който трябва да знае“ може да звучи прекалено придирчиво и дори маниакално, но той е в сила поради една причина.

Всички централи се чувстват задължени към агентите, които работят в обстановка на голям риск, независимо колко са достойни за презрение като човешки същества.

Фактът, че Йерихон очевидно е наемник, а не идеалист, нямаше никакво значение, фактът, че цинично предава страната и правителството си, нямаше връзка с това. Така или иначе иракското правителство беше отблъскващо, значи един негодник предава група други негодници.

Работата беше там, че като се оставят настрана очевидната му ценност и фактът, че сведенията му спокойно можеха да намалят загубите на съюзниците на бойното поле, Йерихон беше изключително скъпа инвестиция и двете агенции, които го използваха, бяха ограничили кръга на онези, които знаеха за него, до малка групичка посветени. За съществуването на Йерихон не беше казано на министри, политици, държавни чиновници и военни.

Следователно продуктът, получаван от него, се маскираше по най-различни начини. Бяха използвани цяла поредица от легенди, за да се обясни откъде постъпва този порой от сведения.

Така например твърдяха, че за разположението на войските научават от поредица дезертирали иракски войници от кувейтския боен театър, включително един несъществуващ майор, когото продължавали да разпитват в тайна база на разузнаването в Близкия изток, но извън Саудитска Арабия.

За научната и техническата информация, свързана с оръжията за масово унищожение, казваха, че са я получили от иракски аспирант, който учел в Имперския колеж в Лондон, но се влюбил в английско момиче и преминал към англичаните, както и от едно интензивно проучване сред европейските специалисти, работили в Ирак между 1985-а и 1990-а.

Политическите данни се приписваха на най-различни бежанци, напуснали Ирак, на тайни радиопредавания от окупиран Кувейт и на блестящи резултати на прехващаните на военни съобщения и електронни сигнали, на прослушване и въздушно наблюдение.

Но как да обяснят пряк доклад за думите на самия Саддам, колкото и невероятно да беше онова, което твърдеше, произнесени на закрито съвещание в собствения му дворец, без да признаят, че имат агент на най-високо място в Багдад?