Длга целувка за сбогом

— Какво е това, по дяволите!

— Спокойно, Джейк — каза Чарли. — Джейн ни направи голяма услуга, като докара трупа.

Днес всички се бяха наговорили да ми правят услуги. Колкото до „Джейн“, още не можех да свикна. Все едно да викаш на Карл Велики „Чарли“.

— Няма нищо — каза баба. — И бездруго ми заемаше много място в хладилника.

— Какво става? — попитах аз.

— Открих дъските, които е натрошил Серхио в Конгресния център — обясни Чарли. — Лесна работа. Демонстрацията е била малко след обяд. Чамовите дъски лежаха в боклука почти в същия ред, както са били на сцената. Сметнах за логично да предположа, че най-горната е най-гладко строшена.

— Естествено — кимнах аз.

Баба отби по Дъглас Роуд, после зави надясно към центъра. По това време движението би трябвало да поотслабне, но нямаше такова нещо. Да се чудиш какво правят тия хора — компания ли си търсят или карат нощна смяна.

— При огледа установих, че горната дъска е намазана с нещо лепкаво. Отнесох я в лабораторията на доктор Калън и той потвърди подозренията ми. — Clostridium botulinum, и то твърде солидна доза.

— Онова, дето причинява хранителните отравяния — казах аз.

— Същото — потвърди Чарли.

— Серхио да не е ял дъски на закуска?

— Не, само ги е ударил с порязана ръка, нали помниш плочките в съда. И да не беше порязана, ожулването от дъските сигурно щеше да е достатъчно, за да проникне токсинът в кръвта. А с незаздравяла рана и без превръзка, защото Серхио не искал да проявява слабост — поразпитах няколко души — вратата направо си е била отворена за токсина.

— И мислиш, че Роджър Солсбъри е скроил цялата работа? — попитах аз.

— Химическите компании продават токсина на болници и лаборатории за изследователски цели. Един лекар лесно може да си поръча известно количество.

Поклатих глава.

— Не знам, Чарли. Някакво си петънце върху дъска да убие човек…

— Това е навярно най-отровното вещество, което познаваме. Хиляда молекули ботулинов токсин убиват бик. Знаеш ли колко малка е молекулата?

Горе-долу колкото сивото вещество в мозъка ми, помислих аз. Как можах да повярвам на Роджър Солсбъри! Но все още не бях готов да се откажа от него.

— Може би Роджър ще ни даде обяснение — подхвърлих аз, макар че сам не си вярвах.

— Скоро ще разберем — каза Чарли.

Стигнахме до кръстовището на Дикси и Маями Авеню. Баба извъртя своя самолетоносач през трите западни платна на Дикси и поехме на север под моста за Кий Бискейн. Къщата на Роджър беше отдясно, сред групичка достолепни стари дървета.

— Какво общо има онази приятелка отзад?

Чарли въздъхна.

— Ако ти покажа задника й, ще разбереш.

— Инжекция?

— Да, според мен от стандартна спринцовка.

— Чакай малко, Чарли. Успокой топката. Тя е умряла в болница. Може да е било нещо успокояващо, упойка или кой знае още какво.

— Може. Не съм гледал в болничните архиви.

— И не си правил проби за сукцинилхолин или други лекарства?

— Вярно.

— Значи нямаш доказателства?

— Още веднъж вярно. Винаги те е бивало да разпитваш свидетели.

— Без доказателства как ще обвиниш Роджър в убийството на Силвия Кориган?

— Спокойно, Джейк. Не съм тръгнал да обвинявам. Но отдавна се занимавам с тази работа. Имам предчувствие, това е.

— Предчувствие! Чарли, ти си учен, аз съм адвокат. Ти работиш с медицински вероятности, а аз — с доказателства. И сега ни караш да размотаваме труп заради някакво си предчувствие. Просто не мога да повярвам.

Когато не си доспя, ставам груб дори към приятели.

— Онова, което вярваме — каза Чарли, — често няма нищо общо с истината. Deceptio visus*. Вероятно донякъде доверието в клиента е здравословно. Но оттам нататък почва да те заслепява.

[* Зрителна измама лат. — Б.пр.]

Завъртях се към него. Силвия Кориган клюмна напред и опря в рамото ми чело, омекнало като кифла под дъжда. Облъхна ме мирис на развалена риба.

— Дори и да си признае, не мога да ида при Соколов.

Адвокатската тайна го забранява.

— Да, забранява ти да разкажеш на властите за минали престъпления. Но ако имаш основания да предполагаш, че пак ще убие, задълженията ти стават съвсем различни.

— Има ли още кого да убива?

— Разбира се. Онази, която го е направила убиец.

Мълния проряза небето и гръмотевицата последва почти веднага. Бурята наближаваше. Разсмях се мрачно.

— Мислиш, че Роджър ще убие Мелани Кориган. Ако си прав, защо да го спирам? Може дори да му помогна.

— Не, няма да го направиш. Познавам те, Джейк. Знам в какви закони вярваш. Те не са изписани никъде, освен върху лицето ти. Ти си един от последните порядъчни хора. Ти си момче, търсещо паднали пиленца под гнездата.

— Да бе. Един голям бойскаут.

— Никога няма да го признаеш. Надянал си маската на студен, безразличен самотник, но аз те познавам по-добре от самия теб.

Отново нададох същия безжизнен смях.

— Страхотен касапин си, Чарли, но от характери не разбираш и бъкел.

— Добре. Не сме дошли да спасяваме Мелани Кориган или когото и да било. Просто търсим истината. Ще помогнеш ли?

По стъклото се посипаха едри капки, предвестници на пороя. Баба намали скоростта, после рязко натисна спирачките и протритите гуми на кадилака изскърцаха пред дома на Роджър.

— Кажи ми какво да сторя — примирено попитах аз.

— Бъди груб — нареди Чарли. — Той се пропуква. Убийството на Серхио беше нелепа, налудничава постъпка. Той плаче тайно, може би от чувството за вина или от срам, кой знае? Иска да бъде заловен. Но най-напред ще отрича. Той ти вярва, уважава те. Само ти можеш да го направиш.

Къщата беше от онези модерни приумици — шест бетонни куба, съединени под странни ъгли, стена от стъклени тухли около вътрешното дворче и сума ти прожектори на покрива. Натиснах звънеца и зачаках. Три и половина след полунощ. По нечаканите нощни гости в Маями обикновено пускат кучетата или откриват огън с автоматично оръжие.

Мина доста време, докато от домофона изпращя сънлив глас:

— Да?

— Роджър, обажда се Джейк. Извинявай, че те събуждам. Имам страхотни новини. Соколов оттегля обвинението. Всичко свърши.

Тишина. После той каза:

— Чудесно. Обади ми се утре сутрин.

— Не мога. Това не е всичко. Трябва да поговорим.

— Минутка.

Всъщност минутките бяха около пет. Влажна, гореща нощ. Откъм двора леха пурпурен жасмин ни облъхваше с аромата си, а дъждът плющеше наоколо.

Най-сетне Роджър изцъкли око през шпионката. Бързо се отдръпнах настрани. Можех и да не бързам толкова. Цяла вечност мина, докато Роджър отключи всички ключалки, дръпна резетата, откачи веригите и набра номера на алармената система. Когато отвори тежката врата, върху плетения стол на площадката седеше гостенка с клюмнала настрани глава, отправила насреща му мъртвешки поглед под зловещата жълтеникава светлина на външната лампа. Над нас изтрещя светкавица.

Роджър изхърка задавено. Видях го как се свлече върху мексиканските плочки в антрето. Стомахът ми се сви, когато той се хвана за гърлото, изхърка още веднъж и повърна. Остана да лежи, докато тримата влизахме покрай него. Силвия Кориган не пожела да ни придружи.

— Защо постъпваш така с мен, Джейк? — изхленчи Роджър, и се надигна.

Чарли го бутна към едно канапе с ръждивочервена кожена тапицерия. Баба намери кърпа и му помогна да се избърше. Той седеше по черен копринен халат, стъпил с боси нозе на пода, и ме гледаше безжизнено. Симпатичното му лице бе посивяло.

— Джейк, ти си ми адвокат и приятел. Защо?

— Вече не съм нито едното, нито другото.

— Джейк…

— Защо уби Силвия Кориган?

Главата му хлътна в раменете.

— Че защо да я убивам?

— Много просто. Защото Мелани те е помолила. Тя самата почти ми го каза. Когато я попитах защо някой би откраднал трупа на Силвия Кориган, рече да питам теб. Тогава не разбрах, но сега вече знам.

Той издаде някакъв животински звук — наполовина смях наполовина ридание.