Юмрукът на бога

Те придружиха двамата разгневени израелци до колата им, махнаха им да тръгват от входа на аерогарата, а сетне ги проследиха спокойно до центъра на Лондон.

Разпитът на Давид Шарон започна на следната сутрин и отне целия ден и половината нощ. СИС реши да използва една от своите тайни квартири в Южен Кенсингтън, добре защитена и великолепно оборудвана с подслушвателна апаратура.

Беше (и продължава да е) голям и просторен апартамент, чиято трапезария послужи като място за заседанието. В една от спалните бяха настанени магнетофоните и двамата техници, които записваха всяка изречена дума. Спретната млада дама, доведена от Сенчъри Хаус, обсеби кухнята и се погрижи към шестимата мъже, събрани около масата за ядене, да потече непрекъсната поредица подноси с кафе и сандвичи.

Двама мъже, които изглеждаха съвсем във форма, прекараха деня във фоайето долу, правейки се, че поправят безпогрешно работещия асансьор, докато всъщност имаха грижата никой освен известните други обитатели на блока да не може да стигне по-високо от партера.

Около масата седяха Давид Шарон и катсата от лондонското посолство, който и без това беше „обявен“ агент, двамата американци от Лангли — Стюарт и Барбър, и двамата от СИС — Ланг и Паксман.

Подканен от американците, Шарон започна историята отначало и я разказа така, както се бе случила.

— Наемник? Наемник, който влиза сам? — попита Стюарт в един момент. — Да не ме будалкаш?

— Наредено ми е да бъда съвършено откровен — рече Шарон. — Така стана.

Американците нямаха нищо против наемник. Нещо повече, това беше преимущество. За вербуващата централа парите са най-простият и лесен от всички мотиви, които могат да накарат един човек да предаде родината си. При наемника човек е на чисто. Няма мъчителни чувства на съжаление, няма страх да не би да се отвратиш от самия себе си, няма крехко его, което да трябва да се гали и ласкае, няма нужда да успокояваш обидено самолюбие. В света на разузнаването наемникът е като проститутка. Няма досадни вечери на светлината на свещи и сладки безсмислици. Пачка долари на нощното шкафче вършат добра работа.

Шарон описа отчаяното търсене на човек, който да може да живее продължително в Багдад под дипломатическо прикритие, и при липса на друга възможност, подбирането на Алфонсо Бенс Монкада, неговата интензивна подготовка в Сантяго и повторното му инфилтриране, за да осъществява връзката с Йерихон в продължение на две години.

— Чакай — рече Стюарт, — този _любител_ е работил с Йерихон в продължение на две години? Прибрал е седемдесет съобщения от тайници и му се е разминало?

— Да бе. Кълна се — рече Шарон.

— Ти как мислиш, Стив?

— Новашки късмет. Не бих искал да му се доверя в Източен Берлин или Москва.

— Точно така — потвърди Стюарт. — И не са го проследили до някой тайник? Така и не се е компрометирал?

— Не — рече Шарон. — Следили са го няколко пъти, но винаги спорадично и нескопосно. Докато е отивал от дома си към сградата на Икономическата комисия или се е връщал оттам; и веднъж, когато се е отправял към един от тайниците. Но ги видял и се отказал.

— Само да предположим — рече Ланг, — че наистина са го проследили до някой тайник с истински проследяващ екип. Момчетата от контраразузнаването на Рахмани залагат капан и пребарват Йерихон. Обработват го и той трябва да сътрудничи…

— Тогава щеше да спадне качеството на продукта — отвърна Шарон. — Йерихон наистина вършеше добра работа. Рахмани не би допуснал това да продължава. Щяхме да станем свидетели на публичен процес и на обесването на Йерихон, а в най-добрия случай Монкада щеше да бъде изгонен.

Изглежда онези, които са го следили, са били от АМАМ, макар да се предполага, че чужденците са обект на хората на Рахмани. Във всеки случай са действали, както обикновено, недодялано. Монкада ги е забелязал без усилие. Знаете как АМАМ непрекъснато се опитва да се меси в работата на контраразузнаването…

Хората около него кимнаха. Съперничеството между отделите не беше нещо ново за тях. Случваше се и в техните страни.

Когато Шарон стигна до момента, в който Монкада е бил внезапно изтеглен от Ирак, Бил Стюарт изпусна една ругатня.

— Искаш да кажеш, че той е преустановил връзката…? Тоест, че Йерихон е извън контрол, без някой да поддържа контакт с него?

— Там е работата — рече търпеливо Шарон. Той се обърна към Чип Барбър. — Когато генерал Дрор е казал, че няма агент в Багдад, наистина е смятал така. Мосад беше убеден, че операция „Йерихон“ е мъртва риба — с корема нагоре.

Барбър хвърли на младия катса поглед, който искаше да каже: виж какво момчето ми, тия ги разправяй на старата ми шапка.

— Искаме да възстановим връзката — намеси се ловко Ланг.

— Как?

Шарон описа местоположението на всичките шест тайници. През двете години Монкада беше променил два от тях; в единия случай защото кварталът се разчиствал за ново строителство, а в другия защото един запуснат магазин бил преустроен и наново отворен. Но шестте действащи тайници и шестте места, където драскали с тебешир предупредителните знаци, бяха последните, за които го беше уведомил Монкада при разговора им, преди да напусне Ирак.

— Може би ще намерим някой приятелски настроен дипломат да се завърти около него на някакво събитие, да му каже, че отново влиза в действие, при по-добро заплащане — предложи Барбър, — да избегнем всички тези глупости под тухли и улични плочи.

— Не — отхвърли идеята Шарон, — само с тайниците, иначе не можете да влезете във връзка с него.

— Защо? — попита Стюарт.

— Трудно ще ми повярвате, но се кълна, че е вярно. Ние така и не можахме да открием кой е той.

Четиримата западни агенти се втренчиха в продължение на няколко минути в Шарон.

— Така и не го идентифицирахте? — попита бавно Стюарт.

— Не. Опитахме, помолихме го да ни се разкрие за собствената му безопасност. Отказа, заплаши, че ще престане, ако настояваме. Правихме анализи на почерка, психопортрети. Опитахме се да кръстосаме даваната от него информация и онова, до което не може да се добере. Стигнахме до списък от трийсет, може би четирийсет мъже, все около Саддам Хюсейн, всички в Революционния команден съвет, Върховното командване на армията или висшите ешелони на партията Баас.

Но по-близо до това не стигнахме. На два пъти пробутахме технически термин на английски в нашите запитвания. И двата пъти бяха върнати с въпрос. Изглежда, че не говори, или само малко говори английски. Но това може да е прикритие. Може да говори свободно, но ако знаехме, че е така, щяхме да сведем възможностите до две или три. Затова винаги пише на арабски, ръкописно.

Стюарт изръмжа — беше се убедил.

— Прилича на Дълбокото гърло.

Спомниха си за тайния източник в аферата „Уотъргейт“, от който изтичаше информация за в. „Вашингтон поуст“.

— Но нали Удуърд и Бърнстайн установиха кой е Дълбокото гърло? — подметна Паксман.

— Така твърдят, но се съмнявам — рече Стюарт. — Според мен този човек е останал в непрогледна сянка, също като Йерихон.

Отдавна се беше стъмнило, когато четиримата най-сетне пуснаха изтощения Давид Шарон да се върне в посолството си. И да оставаше още нещо, което би могъл да им каже, нямаше да го измъкнат от него. Но Стив Ланг беше убеден, че този път Мосад не е скрил нищо. Бил Стюарт го бе уведомил на какво равнище е бил упражнен натискът във Вашингтон.

Двамата британски и двамата американски разузнавачи, на които бе дошло до гуша от сандвичи и кафе, се оттеглиха в един ресторант на около километър по-надолу. Бил Стюарт, който имаше язва и дванайсетте часа, прекарани на сандвичи при високо равнище на напрежение, не бяха допринесли за успокояването й, побутваше оттук-оттам пушената сьомга в чинията си.

— Трудно можеше да ни се падне нещо по-противно. Вони по-лошо от кофа с развалени яйца. Също като Мосад ще трябва да се опитаме да намерим акредитиран дипломат, който вече е обучен в тънкостите на занаята, и да го накараме да работи за нас. Ако е необходимо, ще му платим. Лангли е готов да даде куп пари за това нещо. Информацията на Йерихон може да спаси живота на много хора, когато започнат сраженията.