Текила и синьо дайкири

Рано сутринта, докато смесваше пюре от папая и кисело мляко в миксера, за да приготви плодовия крем на Боби, Стив прегледа набързо спортния раздел на „Хералд“. „Марлинс“ бяха загубили, треньор по футбол беше хванат да продава стероиди и в Дорал щеше да се проведе благотворителен голф турнир. Атлети, полузнаменитости и местни политици щяха да се състезават. Включително и Реджиналд Джоунс, административен директор на окръжния съд.

Телефонът на Стив иззвъня точно когато се канеше да тръгне към Дорал. Обади се Уилис Раск. Шерифът беше пуснал името „Чери Конклън“ в компютъра.

— Истинското му име е Честър Лий Конклън — каза Раск. — Викат му Чери, защото главата му е куха като черупка. И то според най-близките му приятели. Пичът има досие. Няколко сбивания. Няколко шофирания в нетрезво състояние. На изпитателен срок е заради нанасяне на тежка телесна повреда. Разрешил спор със счупена бирена бутилка.

— Щом е на изпитателен срок, значи трябва да знаеш къде е — каза Стив.

— Би трябвало, но последните два пъти не се е появил. Наблюдаващият го полицай е ходил до караваната, която бил наел в Таверние. Нито следа от него. Съседите казват, че не са виждали нито него, нито харлито му от месец насам.

Раск каза, че е пуснал докладна за нарушаване на изпитателния срок и ще види дали няма да успее да го хване и да го завре на топло.

Сега, когато обедното слънце вече се беше издигнало високо, небето беше пълно с дебели къдрави облаци, които се скупчваха над Евърглейдс. Стив беше целият вир-вода, отчасти заради влагата, отчасти заради напрежението. Колата му беше скрита в палмова горичка край тясната окосена част с осемнайсет дупки на игрището за голф в Дорал. Докато дебнеше Джоунс, беше минал покрай други четирима играчи и им беше махнал, сякаш беше управителят на клуба с кола, малко по-голяма от количките им за голф.

Джоунс и партньорът му оставиха стиковете си по средата на тясното игрище. Осемнайсетата дупка се виждаше ясно на стотина метра право напред, но зеленото островче беше отвсякъде обградено с вода. Вторият удар на Джоунс беше същинска красота, топката падна на двайсет крачки от знаменцето и не мръдна като пъдпъдък, улучен от ловец. Точният синковец явно беше кръшкал от съда, за да се упражнява. Дебелият му партньор цопна три топки във водата и изруга достатъчно високо, така че Стив успя да чуе всяка сричка от замаскираната си позиция.

Двамата играчи на голф се качиха обратно на количката си и се отправиха напред. Стив излетя от палмите след тях. Мъжете наближаваха мостчето към островчето, когато Стив наду клаксон и ги настигна.

— Какво, по дяволите… — Джоунс даде вдясно и излезе от пътеката, като се спусна право към гьола.

Стив веднага си спомни как любимият му кадилак премина перилата и заби нос на дъното на канала при Спениш Харбър. Количката за голф се плъзна странично по мократа трева и цопна в плитката вода.

— Мамка му! Мамка му! — Джоунс слезе от колата и потъна до коленете в тиня. Не изглеждаше толкова елегантен, колкото на поставените в рамка снимки по стените на кабинета му.

— Съжалявам, господин Джоунс — извини се Стив. — Но нямаше друг начин да се видя с вас.

Джоунс се добра с мъка до брега, обувките му се хлъзгаха в тинята. Спътникът му, дебелакът, шляпаше към Стив и заплашително размахваше метален стик за голф.

— Побъркано копеле! Ще ти смажа главата…

— Чакай, Джак! — Джоунс вдигна ръка да го успокои и се обърна към Стив: — Ти си синът на Хърб Соломон, нали?

— Признавам се за виновен.

— Познавам те! — дебелакът размаха стика за голф в лицето на Стив. — Ти си мошеникът, дето търчи след линейките!

— Преди да наричаш някого мошеник, искам да ти видя картата за отбелязването на резултата — изстреля Стив в отговор.

— Какво намекваш?

— Ако вземеш да претендираш за някоя от наградите, ще се обадя на ченгетата.

— Обади се де!

— Господин Соломон — прекъсна ги Джоунс, — запознайте се с началника на полицията Джак Макалистър.

В края на краищата шефът на полицията и шефът на съда се оказаха доста благоразположени, щом им предложи да им купи нови обувки. След като Джоунс успя на втория път да вкара топката, а шерифът си написа пет, вместо девет удара, без да броим наказателните точки, Стив седна в бара при деветнайсета дупка заедно с шефа на съда.

— Баща ти беше мой учител — заяви Джоунс.

— Винаги се е държал страхотно с децата на другите — отвърна Стив.

Пиеха бира и дъвчеха сандвичи. И обядът беше от Стив. Доволен беше, че нямаше да им плаща поне таксите за клуба.

— Ходех в общински колеж на половин ден, когато започнах да работя като секретар при баща ти. Съдията ме накара да си взема бакалавърската степен и после ми помогна да изкарам щатска стипендия за магистърската. Държавна администрация. Все ми повтаряше, че мога да стана каквото си поискам, стига да положа нужните усилия.

— Странно, на мен пък винаги ми е казвал, че няма да стана и наполовина толкова добър, колкото него.

Джоунс се разсмя.

— Половин Хърб Соломон пак значи адски добър адвокат.

Когато приключиха с общите приказки, Стив каза:

— Трябва да разбера в какво е бил въвлечен баща ми, когато Пинки Любер е бил главен прокурор на углавни престъпления.

— Съдия Соломон беше въвлечен във въздаването на правосъдие.

— Не сме ли всички там?

— Ще ти кажа едно: ако продължиш да драпаш за разрешителното на Хърб, ще отвориш буркан с червеи. Откажи се.

— Не и докато не разбера какво има в буркана.

Джоунс пийна глътка бира и погледна през прозореца към другите играчи, които привършваха.

— Спомняш ли си в началото на осемдесетте как кубинците бягаха към Флорида с лодки и салове?

— Бил съм още дете. Но си спомням филма с Пачино „Белязаният“.

— Ами филмът не е далеч от истината. Кокаинови каубои. Бидонвили под магистралите, пълни с лудите и престъпниците на Кастро. Стрелба с автомат в търговски комплекс „Дейдланд“. По брой убийства сме на първо място в страната. Туризмът запада. Бизнесът си отива.

— Какво общо има това с моя старец?

— Хърб беше главен съдия на криминалния отдел. Реши да направи нещо по въпроса.

— Какво повече е можел да направи? Максимум Хърб винаги е бил суров в присъдите си.

— Преди да ги пратиш в затвора, трябва да ги осъдиш.

— Какво значи това? Съдията трябва да бъде безпристрастен.

— Ако прегледаш присъдите, произнесени от баща ти, ще видиш, че е безпристрастен. И апелативният съд явно е бил на същото мнение. В единайсети окръжен съд има най-малко отменени дела.

— Какво не ми казвате? Какво ще рече това — че баща ми решил да направи нещо срещу престъпността?

Джоунс бутна чинията си настрани.

— Съдията винаги е бил с чисто сърце. И с по-чисти ръце от болшинството съдии.

— Говорите с недомлъвки, господин Джоунс.

— И още нещо. Баща ти те обича и уважава.

— Всички така казват. — Не и той, добави Стив наум.

Законите на Соломон

10.

Съдебния заседател избирай така, както си избираш любовник.

Да не очаква съвършенство и да ти прощава простотиите.

Печеливша поредица

37

„Делото се печели при подбора на съдебните заседатели.“

Така беше казал Стив на Виктория, докато водеха първото си дело заедно и защитаваха Катрина Барксдейл по обвинение в убийство.

„Адвокатите си мислят, че печелят със заключителната си пледоария. Шашкат съдебните заседатели с ораторските си умения. Но тогава вече е прекалено късно. Подборът на съдебни заседатели е най-важното нещо в един процес. Не излагането на фактите. Не кръстосаният разпит на главните свидетели на обвинението. И не заключителната пледоария. Подборът на съдебните заседатели! Правилен избор, печелиш. Погрешен избор, губиш.“

Една от многото му лекции. Нервираше я, когато започнеше да я назидава. Но обикновено беше прав. Което беше още по-влудяващо. Откакто беше напуснала прокуратурата, винаги бяха избирали съдебните заседатели заедно. Сега, в един дъждовен ден в Кий Уест, тя стоеше сама. Е, не съвсем. Майка й беше кацнала като белоснежна чапла на първия ред в галерията. Девственият цвят преобладаваше в тоалета й. Кралицата явно се опитваше да излъчва подсъзнателни сигнали за почтеност и невинност към евентуалните съдебни заседатели. Пола от „Макс Мара“ на бели жасминени цветя и асиметричен подгъв, бял ленен жакет, който се връзваше отпред, и сребърни сандали. Велурената чанта, поръбена с гущерова кожа по края, се връзваше със сандалите и придаваше така наречения от нея „акцент“.