Школа за магии (Книга първа)

Понтиакът фучеше на изток, а Грег Фишър не сваляше поглед от светлините в далечината. Видя, че малко по-напред има пътна детелина, и разбра, че там е отбивката за околовръстното шосе на Москва — неофициалното очертание на границите на града. Пътят се разшири в четири платна и той навлезе в околовръстното. Срещу него идваше камион за превоз на кокошки и пилета с празни кафези. После се размина с автобус, силно осветен отвътре, така че пътниците му можеха да се видят добре — селяни, облечени в тъмни дрехи, по-голямата част възрастни жени със забрадки.

Все още не забелязваше признаци на градски живот край шосето — никакви предградия, никакви знаци. Само пожънати ниви, сякаш всеки квадратен метър земя около града трябваше да произвежда нещо.

Шосето започна да се разклонява наляво и надясно и в далечината вече се виждаха редици от панелни блокове, някои все още в строеж. В хотелската стая в Смоленск той цял час изучава картата на Москва, за да бъде подготвен, когато навлезе в града.

Отдясно се виждаха хълмове и той се сети, че това са Ленинските възвишения. Най-отгоре стърчеше масивен небостъргач със сложно изградена кула — Московският държавен университет, където възнамеряваше да отиде, за да добие впечатления от тукашните студентки.

Право пред него, на централното шосе, се издигаше Триумфалната арка, увековечаваща битката при Бородино, а отвъд арката имаше безброй жилищни блокове. Като в средновековен град, помисли Фишър, всичко селско съжителства с всичко градско просто ей така. Тук нямаше нищо, което да разделя едното от другото, като например Гленууд.

Шосето заобикаляше отдясно Триумфалната арка и магистралата Минск — Москва преминаваше в проспект „Кутузов“, носещ името на главнокомандващия генерал при Бородино. Изведнъж се появиха улични светлини и превозни средства.

Не видя надпис „Добре дошли в Москва“, но бе пристигнал именно в Москва. С дяволския си късмет успя! Успя да премине през провинцията по тъмно с излъсканата си американска кола, без да го спрат. Сега — сред уличното движение на Москва — се чувстваше някак по-спокоен. „Да има да взема прехвалената съобразителност на полицейската държава.“ Забеляза с досада, че другите шофьори оглеждаха колата му.

Премина бавно през Площада на победата. От лявата му страна се издигаше огромна статуя на Кутузов на кон, а зад нея се виждаше заоблена сграда, в която се помещаваше още един музей на Бородино. „Типично по московски“, помисли той и в съзнанието му изплуваха неприятните преживявания по време на отклонението му при Бородино. „Проклети музеи… статуи… победи… войни…“ От двете страни на проспекта се издигаха масивни сгради, иззидани от сив камък. Фишър спря на светофар. С нескрито любопитство оглеждаха колата му, а след това и него. „Господи, досега не са ли виждали кола с регистрация от Кънектикът?“

Наслаждаваше се на гледката и шумовете наоколо. „Москва! Аз съм в Москва!“ Той се усмихна. „Всички градове и села от Брест насам бяха просто обикновени предястия“. Това тук бе същинският деликатес.

Столицата, или центърът, както го наричаха руснаците. Той се загледа в сградите и хората, не вярвайки все още, че е пристигнал. „Москва.“

Светофарът светна зелено и Фишър потегли. Пътят се разклоняваше, но той знаеше, че трябва да тръгне по лявото платно. Точно пред себе си видя кулата на хотел „Украйна“ — още една „сватбена торта“ в сталински стил, която приличаше много на сградата на Московския университет. Мина покрай масивния хотел и се озова на моста „Калинин“, който прехвърляше Москва река. От другата страна на реката, малко вляво, забеляза съвременна висока сграда от тъмночервени тухли. Бе абсолютно сигурен, че това е американското посолство. „Слава тебе. Господи!“

Фишър излезе от моста, но зави в погрешна посока. Започна да се оглежда за пресечка, за да може да; се върне обратно към посолството до реката, когато до него се доближи зелено-бяла полицейска кола. Полицаят до шофьора му направи знак да спре. Фишър се направи, че не го вижда.

— Стой! — изкрещя полицаят.

Фишър реши да даде газ към посолството. Най-бързата кола в Съветския съюз. Но преследване в центъра на Москва едва ли бе най-доброто решение. Сега вече бе задминал кръстовището и караше по Калинински проспект.

— Стой!

— Върви по дяволите с твоето „стой“, глупако — Фишър си пое дълбоко дъх, завъртя рязко волана и спря до бордюра. Коленете му трепереха толкова силно, че едва успя да удари спирачките.

Полицейската кола спря зад него и двама полицаи облечени в зелени шинели и с кожени шапки, се приближиха. В ръцете си стискаха бели палки. Единият спря до вратата му и Фишър смъкна прозореца.

— Американец!

— Точно така. Да.

— Виза? Паспорт?

Фишър се опитваше да овладее разтрепераните си ръце, докато подаваше документите си.

Полицаят ги разгледа, като няколко пъти поглеждаше ту Фишър, ту снимката в паспорта му, и Фишър помисли, че е малоумен. Вторият полицай обикаляше колата и я попипваше. Изглеждаше впечатлен от задния спойлер.

Доста време никой не проговори. Неочаквано се появи и цивилен. Той огледа Фишър през предното стъкло, после се доближи до отворения прозорец откъм страната на волана. Говореше английски със силен акцент, но доста правилно.

— Документите на колата, ако обичате. Вашата международна шофьорска книжка, документите ви за застраховка и пътния ви лист.

— Добре. Да. — Фишър му подаде голям плик.

Цивилният разгледа подробно документите, после щракна с пръсти и един от полицаите му подаде светкавично паспорта и визата на Фишър. Цивилният се обърна към Фишър:

— Изключете мотора, дайте ми ключовете и излезте от колата.

Фишър изпълни това, което му наредиха. Когато застана до мъжа, забеляза, че той е доста висок и слаб за руснак. Беше много светъл и имаше вид на скандинавец.

Мъжът огледа внимателно лицето на Фишър, после снимките в паспорта и визата му — точно както бе направил преди това и полицаят.

— От Смоленск ли идвате? — попита той най-после.

— От Кънектикът.

— Но току-що сте пристигнали в Москва от Смоленск, нали?

— О, да.

— Шофирали сте през провинцията по тъмно.

— Не.

— Но нали казахте, че току-що сте пристигнали в Москва? От два часа е тъмно.

— Не съм казвал, че току-що…

— Видели са ви да минавате покрай арката.

— О… там ли свършва градът?

— Какво правите в тая част на града?

— Туризъм.

— Да? Ходихте ли вече в хотела си?

— Не. Реших просто малко да покарам из…

— Моля ви, не лъжете. Това само влошава положението ви. Шофирали сте в провинцията по тъмно.

— Да — Фишър се взря по-внимателно в мъжа. Беше на около 40 години, носеше кожено палто и черна кожена шапка, най-вероятно от самур. Не изглеждаше нито дружелюбен, нито враждебен, просто любопитен. Фишър добре познаваше този тип хора. — Тръгнах доста късно от Смоленск.

— Така ли? — Мъжът погледна пътния лист на Фишър. — Тук пише, че сте напуснали офиса на Интурист в 13,50.

— Изгубих се.

— Къде?

— При Бо… при Можайск.

Мъжът гледаше вторачено Фишър и Фишър също го гледаше вторачено. „Майната ти, Борис.“

— Обяснете ми.

— Изгубих се, нали разбирате?

— Какво видяхте в Можайск?

— Катедралата.

— Къде се изгубихте? Вътре в катедралата ли? — добави иронично мъжът.

Страхът на Фишър се замени с раздразнение.

— Да се изгубиш, значи да не знаеш къде си.

Неочаквано мъжът се усмихна.

— Да. Точно това означава да се изгубиш. — Той като че ли се замисли. — Та така значи, а?

Фишър мълчеше. Помисли си, че може би няма право да мълчи, но не искаше да се заплита повече в лъжите си.

Мъжът задържа изпитателния си поглед върху Грег Фишър, после му кимна да го последва. Минаха зад колата, той отключи багажника и вдигна капака. Слабата лампичка в багажника освети някои от нещата вътре — резервни части, смазочни масла и почистващи препарати. Мъжът вдигна метална кутия с гланц „Рейн Данс“, огледа я и я остави обратно.